— Невъзможно! — възкликна Блогс. — Не го вярвам.
— Някой убеди Сталин да екзекутира най-добрите си офицери, когато Хитлер дойде на власт — сви рамене Годлиман.
Блогс поклати глава и смени темата:
— Какво ще предприемем оттук нататък?
— Ще ги накараме да прехвърлят сержант Паркин при нас — започна да размишлява на глас Годлиман. — Той е единственият, който наистина е видял Иглата. Освен това знае твърде много, за да рискуваме да го оставим на фронта — може да попадне в плен, да го подложат на разпит. После ще извадим копия от тази снимка, но ще я дадем на фотограф-художник, да ретушира косата и да махне мустаците. След това ще я размножим и разпратим.
— Искаш да вдигнеш голям шум ли? — В гласа на Блогс се прокрадна съмнение.
— Не. Засега ще пипаме внимателно. Ако я дадем на вестниците, той ще разбере и ще изчезне. Просто изпрати снимката на полицията.
— Това ли е всичко?
— Да, струва ми се. Освен ако не ти е дошла някоя друга идея.
— Сър? — окашля се Паркин.
— Слушам.
— Предпочитам да се върна обратно в частта си. Хич не си падам по тия чиновнически работи, тъй да се каже.
— Никой не ви е казал, че имате право на избор, сержант. Едно италианско село повече или по-малко едва ли ще има кой знае какво значение, но този Фейбър може да ни коства войната. Като нищо.
11.
Фейбър ловеше риба. Беше се проснал на палубата на трийсетфутовата лодка, движеща се по канала със скорост три възела, и се наслаждаваше на пролетното слънце. С една ръка мързеливо придържаше руля, с другата бе хванал въдицата, чието влакно се влачеше във водата зад лодката.
Не беше уловил нищо този ден.
Освен на рибар Фейбър се правеше и на орнитолог — всъщност почваше да разбира доста от тия проклети птици, а това беше чудесен претекст за носенето на бинокъл. Само преди няколко часа бе забелязал гнездо на синьо рибарче.
Лодкарите на пристана в Норич бяха очаровани, че някой иска да наеме лодка за две седмици. Бизнесът не върнеше — вече разполагаха само с две лодки, като едната не беше използвана от Дюнкерк насам. Фейбър се беше по-пазарил за цената, ей така, проформа. Накрая му бяха сложили вътре и сандъче с консерви.
Той беше купил стръв от близкия магазин, а въдицата си носеше от Лондон. Лодкарите казаха, че е уцелил хубаво време, и му пожелаха богат улов. Никой не му поиска лична карта.
Дотук добре.
Трудното предстоеше. Защото да се прецени мощта на една армия е трудна работа. Най-напред например човек трябва да я намери.
В мирно време армията сама ще постави пътни знаци, за да ти помогне. Сега пътните знаци бяха махнати — не само военните, но и всички останали.
Най-простото решение е да се качиш в една кола и да последваш първия военен камион, който срещнеш, докато и шие до някъде. Фейбър обаче нямаше кола; беше почти невъзможно един цивилен да вземе автомобил под наем, а дори и да успееше, нямаше откъде да набави бензин. Освен това един цивилен, който пътува из страната, като следва армейските превозни средства и оглежда военните лагери, щеше много скоро да бъде арестуван. Ето защо му трябваше лодка.
Преди няколко години, когато още съвсем законно навсякъде се продаваха карти, Фейбър бе открил, че Англия разполага с хиляди мили водни пътища във вътрешността на страната. През деветнайсети век естествената речна мрежа е била споена от паяжина изкуствени канали. В някои области имаше, кажи-речи, толкова водни пътища, колкото и шосета. Типичен пример за подобно място беше Норфък.
Лодката си имаше много преимущества. По пътя човек отива някъде; по реката той просто си плава. Да се спи в спряна кола, е подозрително, а в закотвена лодка — естествено. Водните пътища са пусти. Пък и кой е чувал да блокират канал?
Имаше и недостатъци, разбира се. Летищата и казармите бяха близо до шосе, но не и задължително край вода. Фейбър трябваше да изследва местността нощем: завързваше лодката си и кръстосваше хълмистата пустош на лунна светлина. По време на тези изтощителни обиколки от по 40 мили общо отиване и връщане можеше лесно да пропусне онова, което търсеше, защото беше тъмно или просто защото нямаше достатъчно време да провери всеки квадратен метър земя.