Връщаше се няколко часа след зазоряване, спеше до обяд и после се придвижваше по-нататък, като спираше от време на време да се покатери по близкия хълм и да огледа околността. Спираше и при шлюзове, отдалечени ферми и крайречни кръчми и говореше с хората, надявайки се някой да спомене нещо за военни наоколо. Засега нямаше нищо подобно.
Фейбър започваше да се чуди дали е попаднал там, където трябва. Опита да се постави на мястото на генерал Патън и се запита: „Ако смятах да завзема Франция от изток, къде щях да разположа базата си?“ Очевидният отговор беше Норфък — огромни ненаселени пространства, големи равни площи за кацане на самолети, близост до морето — следователно възможност за бърз десант. А заливът Уош беше чудесен естествен басейн за флота. Но тия предположения можеше да се окажат погрешни поради неизвестни нему причини. Скоро щеше да се наложи да се придвижи бързо до нов район… може би пресушените блата на Фенс?
Пред него се появи шлюз и той сви платната, за да забави ход. Плъзна се леко в яза и спря с лек удар във вратите. Къщичката на пазача беше на брега. Фейбър сви ръце около устата си и извика, после седна и зачака. Беше се научил, че с пазачите на шлюзове не бива да се бърза. Още повече, че беше време за чай, а тогава едва ли можеше да ги помръдне човек.
На вратата застана някаква жена и махна. Фейбър помаха в отговор, после скочи на брега, завърза лодката и влезе в къщата. Пазачът седеше по къси ръкави на кухненската маса.
— Не бързаш много, нали? — рече той.
— Хич даже — усмихна се Фейбър.
— Налей му чаша чай, Мейвис.
— Не, недейте, благодаря — учтиво отказа Фейбър.
— Не се безпокой, току-що запарихме цял чайник.
— Благодаря. — Фейбър седна. Малката кухня беше прохладна и чиста, а чаят пристигна в изящна порцеланова чашка.
— На риба ли? — попита пазачът.
— На риба, а и от птици се интересувам — отвърна Фейбър. — Мисля да хвърля котва някъде наблизо и да прекарам няколко дни на сушата.
— А, така ли? Е, тогава дръж отсрещната страна на канала. От тая страна е забранена зона.
— Наистина ли? Не знаех, че има военни наоколо.
— Да, на половин миля оттука. Не знам дали са военни де. На мен не ми казват тия работи.
— Е, сигурно не ни и трябва да знаем — рече Фейбър.
— Тъй де. Пий си чая тогава и ще те пусна през шлюза. И благодаря, че не ме вдигна от масата.
Те излязоха навън. Фейбър се качи в лодката и я отвърза. Вратите зад него бавно се затвориха, после пазачът отвори яза. Лодката бавно се смъкна надолу заедно с нивото на водата в шлюза, след което пазачът отвори предните врати.
Фейбър вдигна платната и потегли напред. Пазачът помаха с ръка.
Фейбър спря отново след около четири мили и върза лодката за едно дебело дърво на брега. Докато чакаше да падне нощта, вечеря с консерва месо и бисквити и пи вода от бутилката. После облече черните си дрехи, сложи в сака бинокъла, фотоапарата и екземпляр от „Редки птици в Източна Англия“, пусна в джоба си компаса и взе фенерчето. Беше готов.
Той духна газената лампа, заключи вратата на каютата и скочи на брега. Светна с фенерчето да погледне компаса и навлезе в гористия пояс покрай канала.
Тръгна на юг и вървя около половин миля, докато не се натъкна на оградата. Беше висока шест стъпки, от железни пръчки, с навита бодлива тел отгоре. Той се върна обратно в гората и се покатери на едно високо дърво.
Над него небето бе осеяно с разкъсани облаци, през които надничаше луната. Зад оградата се простираше равно поле, после следваха малки възвишения. Фейбър беше правил това и преди, в Бигин Хил, Алдершот и куп други военни зони из Южна Англия. Имаше две нива на охрана — подвижен патрул, обикалящ около цялата ограда, и стационарни постове при самите установки.
И двете можеха да бъдат преодолени с търпение и предпазливост.
Той се смъкна от дървото, доближи се пак до оградата, скри се зад един храст и се приготви да чака.
Трябваше да разбере кога минава подвижният патрул. Ако не дойдеха до зазоряване, щеше да се върне следващата нощ. Ако му проработеше късметът, щяха да минат след малко. Като се имаше предвид размерът на охраняваната територия, вероятно се правеше само по една обиколка на нощ.
Късметът му проработи. Малко след десет часа чу тропота на подковани нозе и трима мъже преминаха с маршова стъпка покрай вътрешната страна на оградата.
Пет минути по-късно Фейбър се прехвърли вътре.
Тръгна право на юг; когато няма кой знае какво значение коя посока ще хванеш, най-добре е да се движиш по права линия. Не използваше фенерчето, придържаше се близо към живите плетове и дърветата и избягваше височините. Показалата се изневиделица луна можеше да очертае ясно непознатата фигура. Строгият пейзаж напомняше на картина на абстракционист в черно, сиво и сребристо. Земята под краката му беше някак подгизнала, сякаш наблизо имаше блата. В нивата пред него се стрелна лисица, бърза като хрътка и грациозна като котка.