Беше единайсет и половина, когато се натъкна на първите признаци за някакви военни действия — и те бяха доста необичайни.
Луната се показа и той видя на около четвърт миля пред себе си няколко реда едноетажни постройки, подредени така правилно, че можеше да са само казарми. Моментално се хвърли на земята, но още в същия миг се усъмни дали са истински, тъй като нямаше никакви светлини, никакъв шум.
Фейбър полежа неподвижно десетина минути в очакване да си изясни обстановката, но не се случи нищо, само дето се появи един язовец, видя човека и изчезна.
Фейбър запълзя напред.
Като се приближи, видя, че казармите са не само празни, но и довършени. Повечето представляваха само покрив, поддържан от четири греди. Някои имаха по една стена.
Изведнъж замря — наблизо прокънтя човешки смях. Той пак залегна, вперил очи в постройките. В една от тях светна и угасна пламъче от кибритена клечка, след което останаха да тлеят две червени точици. Явно имаше пазачи.
Фейбър докосна камата в ръкава си и запълзя отново напред. Искаше да се приближи откъм неохраняемата страна.
Недовършените бараки нямаха под и основи. Нямаше и строителни машини наоколо, нито пък колички, бетонобъркачки, лопати или купчини тухли. В коловозите, които водеха от казармите през нивите, бе поникнала пролетна трева — явно пътят не бе използван скоро.
Сякаш някой бе решил да разположи тук на лагер десет хиляди души, а после няколко седмици след започване на строителството беше променил решението си.
И все пак имаше нещо, което се разминаваше с подобно обяснение.
Фейбър стъпваше внимателно, нащрек да не би на пазачите да им хрумне да обикалят. В средата на лагера бяха спрели няколко стари, ръждясали военни камиона, без двигатели или каквито и да било други части. Само че, ако някой бе тръгнал да обира стари камиони, защо не бе взел и каросериите за старо желязо?
Бараките бяха откъм външната страна, та да се виждат стените. Приличаше на снимачна, а не на строителна площадка.
Фейбър реши, че засега е видял всичко необходимо, и се отправи, пълзейки, към източния край на лагера. Скоро се озова в безопасност зад оградата. След около половин миля той се обърна и погледна назад от върха на едно възвишение: приличаше наистина на войнишки лагер.
В съзнанието му проблесна някаква идея и той я остави да се дооформи.
Местността беше сравнително равнинна, тук-там леко нагъната и осеяна с горички и блатни храсталаци, които бяха добре дошли за Фейбър. Той заобиколи едно езеро, блеснало като сребристо огледало под лунната светлина. Чу крясъка на кукумявка, погледна натам и в далечината съзря някакъв полуразрушен хамбар.
Пет мили по-нататък водя летището.
Имаше повече самолети, отколкото бе предполагал, че притежават Кралските въздушни сили. Имаше „Патфайндер“-и за сигнални ракети, „Ланкастър“-и и американски Б-17 за внезапни бомбардировки, „Хърикейн“-и, „Спитфайър“-и и „Москит“-и за разузнаване, и тежки бомбардировачи — въобще достатъчно самолети за истински десант.
Колесниците им бяха потънали в меката пръст — самолетите бяха до коремите в кал.
И пак — ни светлинна, ни шум.
Фейбър запълзя към самолетите, докато не откри пазачите. В средата на пистата имаше малка палатка. През платнището се процеждаше слаба светлина. Двама войници, може би трима.
Със скъсяването на разстоянието самолетите ставаха все по-плоски, сякаш някой ги бе посплескал предварително.
Фейбър стигна до най-близкия, докосна го и с изумление установи, че пипа парче половининчов картон, изрязан във формата на „Спитфайър“, боядисан в защитни цветове и привързан с въже за земята.
Всичките бяха такива.
И наброяваха повече от хиляда.
Фейбър се изправи, наблюдавайки с крайчеца на окото си палатката, готов да се хвърли на земята при най-малкото раздвижване. После обиколи цялото фалшиво летище, огледа уж истинските изтребители и бомбардировачи, направи връзката с казармените декори и чак се олюля — толкова важно бе онова, на което се беше натъкнал.