Знаеше, че ако продължи, ще открие още подобни летища и още наполовина построени военни лагери. А отидеше ли до Уош, щеше да види цяла флота от шперплатови разрушители и бойни кораби.
Всичко беше една огромна по мащаби, изпипана до най-малката подробност, скъпоструваща, невероятна измама.
Тя, естествено, не беше предназначена за заблуда на доближилия се по земя противник, на разузнавача, дошъл да огледа внимателно терена.
Важно беше как изглеждат нещата от въздуха.
И най-ниско прелитащият разузнавателен самолет, снабден с най-модерна снимачна апаратура, щеше да се завърне със снимки, които недвусмислено показват огромна концентрация на жива сила и техника.
Нищо чудно, че Генералният щаб очакваше десант източно от Сена.
Щеше да има и други елементи за допълване на измамата. Англичаните щяха да подхвърлят информация за Първа американска армия в радиограмите си, използвайки шифри, за които знаеха, че ще бъдат разчетени. Щяха да последват фалшиви доклади от разни агенти, изпращани по испански дипломатически канали до Хамбург. Съществуваха безкрайно много възможности.
Англичаните имаха на разположение четири години да се подготвят за десанта. По-голямата част от немската армия се биеше с Русия. Стъпеха ли съюзниците на френска земя, нямаше кой да ги спре. Единственият шанс на германците беше да ги хванат още на брега и да ги унищожат, докато слизат от корабите.
Ако чакаха на погрешно място, щяха да загубят и този единствен шанс.
Цялата стратегия му стана пределно ясна. Беше проста и унищожителна.
Фейбър трябваше да съобщи в Хамбург.
„Дали ще ми повярват?“, запита се той.
Военните стратегии рядко се променяха заради думите на един човек. Той имаше наистина висок ранг, но дали беше достатъчно висок?
Оня идиот фон Браун нямаше никога да му повярва. От години го мразеше и щеше моментално да се възползва от случая да го оплюе. Канарис, фон Рьоне… нямаше им вяра.
Освен това не искаше да им го съобщава по радиото. Не искаше да изпраща подобна информация по въздуха — от седмици имаше чувството, че шифърът им не е сигурен. Ако англичаните разберяха, че тайната им е разкрита…
Можеше да се направи само едно — да събере доказателства и сам да ги отнесе в Берлин.
Трябваха му снимки.
Щеше да фотографира тази гигантска бутафория, после да стигне до Шотландия, да се качи на подводницата и лично да предаде доказателствата си на фюрера. Не можеше да стори нито повече, нито по-малко.
За да снима, му трябваше светлина. Налагаше се да изчака до зазоряване. Наблизо имаше полуразрушен хамбар, можеше да прекара остатъка от нощта там.
Фейбър провери посоката с компаса и тръгна. Хамбарът се оказа по-далеч, отколкото си мислеше, и ходенето му отне цял час. Беше стара дървена барака, с пробит покрив. Плъховете отдавна бяха избягали — нямаше храна, но в сеновала имаше прилепи.
Фейбър легна на някакви дъски, но не можа да заспи. Как ще спиш, когато знаеш, че от теб зависи изходът на войната.
Слънцето трябваше да изгрее в 5,21 часа. В 4,20 Фейбър напусна хамбара.
Макар че не бе спал, двата часа почивка го ободриха физически и успокоиха нервите му и сега той се чувстваше отлично. Западният вятър прогонваше облаците и макар че луната се бе скрила, имаше звезди.
Бе разпределил времето си добре. Небето осезаемо просветляваше, когато стигна до „летището“.
Пазачите бяха още в палатката. Ако имаше късмет, щяха да спят. От собствен опит знаеше, че най-трудно се издържа буден в последните часове на такова дежурство.
Ако излезеха навън обаче, щеше да се наложи да ги убие.
Той си избра подходящо място и зареди „Лайка“-та с 35-милиметрово филмче с трийсет и шест пози. Надяваше се светлочувствителните химикали да не са се развалили — филмчето стоеше в куфара му отпреди войната — сега човек не можеше да намери подобно нещо в Англия. Трябваше да е в ред — беше го държал в плътно затворена кутийка, на студено и хладно място.
Когато червеният сърп на слънцето се подаде над хоризонта, Фейбър започна да снима. Снимаше от различни ъгли и разстояния и завърши с едър план на един бутафорен самолет; фотосите щяха да покажат и илюзията, и реалността.
Докато правеше последните снимки, с крайчеца на окото си забеляза някакво раздвижване. Хвърли се по корем и пропълзя под един шперплатов „Москито“. От палатката излезе войник, направи няколко крачки и се изпика. После се протегна, прозя се, запали цигара, огледа се, потрепери леко и влезе в палатката.