Фейбър се изправи и затича.
След около четвърт миля погледна назад. Летището не се виждаше. Той се насочи на запад, към лагера.
Разкритието му беше нещо повече от обикновен удар. Хитлер цял живот бе предусещал вярно нещата, единствен той. Човекът, който представеше доказателства, че фюрерът за сетен път се е оказал прав, а специалистите грешат, можеше да разчита на нещо повече от потупване по рамото. Фейбър знаеше, че Хитлер вече го смята за най-добрия агент на Абвера — този нов успех можеше да му донесе поста на Канарис.
Само да успееше.
Той ускори крачка, потича двайсетина ярда, мина ходом следващите двайсет, после пак затича, така че стигна лагера към 6,50. Вече беше съвсем светло и не можеше да се доближи много, защото пазачите не бяха в палатка, а в една от ония бараки без стени, откъдето всичко се виждаше. Той се просна до живия плет и почна да снима от разстояние. На обикновените снимки щеше да се вижда нормална казарма, но той се надяваше, че при голямо увеличение ще се покажат подробностите, доказващи измамата.
Когато тръгна обратно към лодката, бе изщракал трийсет пози. Пак бързаше, защото знаеше, че се вижда отвсякъде — един облечен в черно мъж, нарамил брезентова торба с инструменти, тича през открито поле в забранена зона.
След час стигна до оградата, без да срещне друго освен диви гъски по пътя. Прехвърли се през телта и усети огромно облекчение — вътре в зоната подозренията щяха да паднат веднага върху него. Отвъд оградата нещата бяха в негова полза. Можеше да се заеме с наблюдението на птици, да лови риба, да кара лодка — да се отдаде на тази си роля. Най-рискованата част от операцията бе завършила.
Той тръгна през горичката, като поемаше дълбоко дъх. Усети как напрежението, натрупано през нощта, бавно спада. Ще мине с лодката няколко мили, реши той, и ще спре да поспи няколко часа.
Най-после стигна канала. Всичко бе свършило. Лодката изглеждаше толкова добре на утринното слънце. Само да потегли, и ще си направи чай, после…
Един мъж в униформа излезе от рубката и възкликна:
— Така, така! Та кои значи сме ние?
Фейбър замръзна на място и остави да заработят старите инстинкти; обзе го ледено спокойствие. Натрапникът носеше униформата на капитан от Националната гвардия. Имаше пистолет в закопчания кобур. Беше висок и дългокрак, но изглеждаше към шейсетте. Под шапката се подаваха бели коси. Той не посегна към оръжието. Фейбър регистрира с поглед всичко това, докато произнасяше:
— Вие се намирате на моята лодка, та ми се струва, че аз би трябвало да ви задам тоя въпрос.
— Капитан Стивън Лангам от Националната гвардия.
— Джеймс Бейкър. — Фейбър не се помръдна от брега. Един капитан не патрулираше сам.
— И какво правите тук?
— На почивка съм.
— Къде бяхте?
— Да наблюдавам рибарчета.
— Преди да се е съмнало? Дръж го на мушката, Уотсън.
Отляво изникна младок в лятна униформа, с ловна пушка в ръце. Фейбър се огледа. От дясната му страна се приближи друг мъж, отзад трети, четвърти.
— Откъде дойде тоя, ефрейтор? — провикна се капитанът.
— Откъм забранената зона, сър — долетя отговорът от върха на близкия дъб.
Фейбър запресмята светкавично шансовете си. Четири на един — докато ефрейторът се смъкне от дървото. Имаха само две оръжия — ловната пушка и пистолета на капитана. И главното — бяха аматьори. Лодката също щеше да помогне.
— Забранена зона ли? — учуди се той. — Видях само някаква ограда. Вижте, защо не насочите това пушкало в друга посока, а? Може да гръмне.
— Никой не ходи да търси птици по тъмно — рече капитанът.
— Ако човек успее да се скрие добре, докато е още тъмно, ще бъде почти невидим, когато птиците се събудят. Така се прави обикновено. Хайде, хайде, Националната гвардия е страшно патриотична организация, и бойка, и така нататък, но нека да не прекаляваме. Не трябва ли просто да ми проверите документите и да напишете рапорт?
Капитанът сякаш се поколеба.
— Какво носиш в сака?
— Бинокъл, фотоапарат и наръчник. — Фейбър посегна към сака.
— Не, ти не пипай! — викна капитанът. — Я погледни вътре, Уотсън.
Ето и грешката на аматьора.
— Ръцете! — рече Уотсън.
Фейбър вдигна ръце над главата си, дясната длан почти докосваше левия ръкав. Той си представи съвсем точно следващите няколко секунди — не биваше да се стигне до стрелба.