След дълго мълчание пръв заговори Гьоринг:
— Мой фюрер, струва ми се, че ласкаете Чърчил, като му приписвате изобретателност, равна на вашата.
Напрежението в мрачния бункер видимо отслабна. Гьоринг бе казал точно онова, което трябваше, и бе успял да изрази несъгласието си под формата на комплимент. Другите го последваха; всеки добавяше нови и нови доводи в негова подкрепа: съюзниците щели да предпочетат по-краткия път по море заради бързината; по-малкото разстояние до брега щяло да позволи на прикриващите бомбардировачи по-бързо да зареждат и да се връщат; югоизтокът бил по-подходящ за стартова площадка, с повече естуари и пристанища; не било възможно всичките сведения от разузнаването да са погрешни.
Хитлер ги слуша половин час, после вдигна ръце — призоваваше ги да млъкнат. Той взе някакъв жълтеникав свитък от масата и го размаха.
— През 1941-ва — заяви той — издадох директива за изграждане на бреговата охрана и в нея предсказах, че съюзниците ще дебаркират главно по вдадените в морето брегове на Нормандия и Бретан, където чудесните малки пристанища са просто идеални за предмостия. Това ми подсказваше тогава интуицията, подсказва ми го и сега! — Мехурче от пяна се появи на долната устна на фюрера.
Фон Рьоне заговори. („Има повече кураж от мен“, помисли си Ромел.)
— Мой фюрер, проучванията ни, естествено, продължават; има една следа, за която и вие трябва да знаете. Неотдавна изпратих свой човек в Англия, за да се свърже с агента, известен под името Иглата.
— А, познавам го! — светнаха очите на Хитлер. — Продължавай.
— Заповедта до Иглата е да направи оценка на силата на Първа американска армия под командването на генерал Патън, която е в Ийст Англиа. Ако се окаже, че я надценяваме, естествено, ще коригираме предвижданията си. Но ако той потвърди, че съсредоточените там войски са толкова, колкото смятаме, няма да има никакво съмнение, че посоката на удара ще е Кале. Гьоринг погледна Ромел.
— Кой е Иглата?
— Единственият свестен агент, който Канарис вербува — отговори сам Хитлер. — И то защото го вербува по мое указание. Познавам семейството му — истински верни, почтени немци. А Иглата е блестящ, просто блестящ! Следя всичките му сведения, той е в Лондон от…
— Мой фюрер — прекъсна го фон Рьоне.
— Какво? — изгледа го свирепо Хитлер.
— Тогава ще приемете заключението на Иглата — изрече фон Рьоне нерешително.
— Този човек ще открие истината — кимна Хитлер.
Трета част
13.
Фейбър се облегна, треперейки, на едно дърво и повърна. После се замисли дали да погребе петимата убити.
Щеше да му отнеме между трийсет и шейсет минути, по негова преценка, в зависимост от това доколко добре реши да скрие телата. През това време можеше да го хванат.
Трябваше да сложи на везните риска, от една страна, и скъпоценните часове, които щеше да спечели, ако забави откриването на труповете, от друга. Много скоро щяха да усетят отсъствието на петимата и към девет часа щяха да тръгнат да ги търсят. Вероятно бяха редовен патрул и маршрутът им беше добре познат. Търсещите ги първо щяха да изпратят някой спортист да пробяга цялото разстояние. Ако телата останеха така, той щеше да ги види и да вдигне тревога. В противен случай щеше да се върне обратно и тогава щеше да започне истинското издирване — с полицейски кучета и полицаи, които ровят във всеки храст. Можеше да им отнеме и цял ден, докато открият труповете. Дотогава Фейбър щеше да е в Лондон. За него беше важно да се измъкне от зоната, преди те да знаят, че търсят убиец. Той реши да рискува.
Преплува канала с възрастния капитан на гръб и безцеремонно го хвърли зад един храст, после изтегли двете тела от дъното на лодката и ги метна върху капитана. Последваха труповете на Уотсън и ефрейтора. Нямаше лопата, а трябваше голям гроб. Малко по-навътре в гората Фейбър откри ивица рохкава земя, дори леко хлътнала, та това го улесни донякъде. Той измъкна един тиган от миниатюрния камбуз и започна да копае.
На дълбочина стъпка-две имаше слой гнили листа и беше лесно. После стигна до глина и стана ужасно трудно да се копае. За половин час успя да издълбае едва около две педи. Трябваше да се задоволи с толкова.