Той отнесе телата едно по едно до дупката и ги хвърли вътре. После свали калните си, изцапани с кръв дрехи и ги пусна отгоре. Зари гроба с пръст и клони, изтръгнати от близките храсти и дървета. Щеше да издържи на първия бегъл поглед.
После нахвърли пръст върху мястото, близо до брега, където бе текла кръвта на Уотсън. И в лодката имаше кръв — там, където бе паднал прободеният войник. Фейбър намери някакъв парцал и избърса палубата. После се преоблече в чисти дрехи, вдигна платната и потегли.
Не започна да лови риба, нито пък да търси птичи гнезда — нямаше време за такива подробности. Вместо това вдигна всички платна и се помъчи да се отдалечи колкото се може повече от оня гроб… Трябваше при първа възможност да намери по-бърз начин за придвижване. И докато се носеше по канала, Фейбър се мъчеше да реши с кое ще е по-бързо — с влак или с открадната кола. С кола щеше да е по-бързо, ако, естествено, можеше да намери такава, за да я открадне, но пък сигурно веднага щяха да започнат да я търсят, независимо дали щяха да свържат кражбата с изчезването на патрула, или не. Придвижването до някоя жп гара можеше да отнеме доста време, но изглеждаше по-безопасно; ако внимаваше, можеше да избегне подозренията почти през целия ден.
Поколеба се какво да прави с лодката. Идеалното решение беше да я потопи, но в това време можеше да го видят. Ако я изоставеше на брега на канала, полицията щеше по-бързо да я свърже с убийствата и това щеше да им подскаже в каква посока се движи. Той реши да изчака.
За нещастие не знаеше къде точно се намира. На картата на водните пътища в Англия бяха означени всеки мост, пристан и шлюз, но не и жп гарите. Фейбър пресметна, че е някъде на час-два ход пеш от пет-шест села, но „село“ още не означаваше „гара“.
Двата проблема се решиха изведнъж — каналът минаваше под жп мост. Фейбър грабна компаса, филмчето от фотоапарата, портфейла и камата си. Всички останали вещи щяха да отидат на дъното с лодката.
Дърветата засенчваха двата бряга и наблизо нямаше никакви пътища. Той сви платната, развинти основата на мачтата и положи пръта на палубата. После измъкна запушалката от кила и скочи на брега, придържайки въжето.
Лодката постепенно се пълнеше с вода и бавно се плъзгаше към моста. Щом стигна под свода, Фейбър дръпна въжето и я задържа, така че да потъне точно под него. Първо изчезна задната палуба, последвана от кърмата, и най-накрая се скри покривът на каютата. Няколко мехурчета, и край. Един случаен поглед не би забелязал нищо — сянката от моста скриваше неясните очертания на дъното. Фейбър хвърли и въжето във водата.
Жп линията вървеше от североизток на югозапад. Фейбър се изкатери на брега и тръгна на югозапад — Лондон беше в тази посока. Линията бе двойна, явно някакво местно разклонение; сигурно оттук минаваха често влакове, но пък те спираха на всяка гара.
Слънцето започна да прежуря и от бързането на Фейбър му стана горещо. Беше се преоблякъл в двуредно сако и дебели фланелени панталони. Сега свали сакото и го метна на рамо.
След четирийсет минути чу в далечината пуфтене и се скри зад един храст до линията. Стар парен локомотив премина бавно покрай него в посока североизток, като бълваше големи облаци пушек и теглеше композиция, натоварена с въглища. Ако и от обратната посока се зададеше влак, можеше да скочи в него. Но струваше ли си? Щеше да спести много ходене, обаче щеше да се изцапа и да бие на очи, а можеха и да го забележат, като слиза. Не, по-безопасно беше да върви.
Линията сечеше през равнината, права като стрела. Някакъв фермер ореше нивата си с трактор. Нямаше начин да не го забележи. Фермерът махна с ръка, без да спира работата си. Беше твърде далеч, за да види добре лицето му.
Фейбър бе изминал около десетина мили, когато видя пред себе си гарата. До нея оставаше към половин миля, та се забелязваха само по-високите перони и куп стрелки! Той се отклони от линията и пое напряко през полето, като гледаше да върви покрай дърветата, додето излезе на шосето.
След няколко минути влезе в селото. Нямаше табела с името му. След като опасността от вражеско нападение бе преминала, навсякъде възстановяваха пътните знаци, но явно тук още не бяха се раздвижили.
Имаше поща, хлебарница и кръчма с надпис „Бика“. Докато минаваше край паметника на жертвите от войната, жена с детска количка му подхвърли любезно: „Добро утро.“ Малката гара се припичаше сънливо на пролетното слънце. Фейбър влезе вътре.
На таблото за обяви бе залепено разписание. Фейбър се спря пред него. Иззад прозорчето на гишето за билети някой каза: