— Хич не бих го гледал това, ако бях на ваше място. Най-голямото литературно произведение от „Сага за Форсайтови“ насам.
Фейбър знаеше, че разписанието е остаряло, но трябваше да разбере дали влаковете вървяха до Лондон. Да, вървяха.
— Имате ли представа кога тръгва следващият влак за гара Ливърпул? — попита той.
— Днеска по някое време, ако имате късмет — изсмя се саркастично човекът зад гишето.
— Е, ще си купя билет все пак.
— Заповядайте. Казват, че влаковете в Италия се движат по разписание — рече мъжът.
— Вече не — забеляза Фейбър. — Във всеки случай предпочитам влаковете ни да закъсняват, но да си водим нашата политика.
— Прав сте, разбира се — стрелна го уплашено мъжът. — Защо не почакате в кръчмата? Ще го чуете влака, а ако не — ще изпратя да ви повикат.
Фейбър не искаше повече хора да виждат лицето му.
— Не, благодаря, само ще харча пари. — Той взе билета си и излезе на перона.
Само след няколко минути мъжът го последва и седна до него на пейката на слънце.
— Бързате ли? — попита той.
— Днешния ден съм го отписал — поклати глава Фейбър. — Успах се, скарах се с шефа, а камионът, който ме взе, се счупи.
— Лош ден. Да, да. — Мъжът си погледна часовника. — Мина по разписание тая сутрин, а което е отишло нагоре, трябва да се върне надолу, викат хората. Може да ви се усмихне щастието.
Щастието наистина се усмихна на Фейбър. Влакът дойде след двайсет минути. Беше претъпкан с фермери, семейства с деца, търговци и войници. Фейбър намери място на пода близо до прозореца и докато влакът се отдалечаваше с пухтене, взе някакъв захвърлен вестник отпреди два дни, помоли за молив и почна да решава кръстословица. Гордееше се, че може да решава кръстословици на английски — това беше лакмусовият тест за добро владеене на чужд език. Не след дълго полюшването на влака го унесе, той задряма и засънува.
Познатият сън — как пристига в Лондон.
Беше дошъл от Франция с белгийски паспорт на името на Ян ван Гелдер, представител на „Филипс“ (щеше да послужи за обяснение на радиото в куфара, ако на митницата го отвореха). Английският му тогава беше добър, но не много разговорен. На митницата не го бяха тормозили — нали беше от съюзническа страна. Бе хванал влака за Лондон. В ония дни имаше много свободни места във вагоните и можеше да се яде. Фейбър бе обядвал — говеждо печено и йоркширски пудинг. Всичко беше толкова забавно. Обсъждаха политиката в Европа с някакъв студент по история от Кардиф. Всичко беше чудесно, докато влакът не спря на гара Уотърлу. Тогава започна кошмарът.
Бедата дойде още на гишето за проверка на билетите. Като всички сънища, и този следваше странна логика. Документът, който предизвика подозренията им, се оказа не фалшивият паспорт, а напълно редовният му билет за влака. Контрольорът каза:
— Това е билет на Абвера.
— Не, не е — отвърна Фейбър с безумно силен немски акцент. Какво бе станало с изящните му английски съгласни? Просто не идваха.
— Аз него в Дувър купил. — По дяволите, това го довърши.
Но контрольорът, който се бе превърнал в истински лондонски полицай с островърха каска, сякаш не обърна внимание, че Фейбър изведнъж бе заговорил на немски. Той се усмихна любезно и рече:
— Мога ли само да проверя куфара ви, сър?
На гарата бе пълно с хора. Фейбър си помисли, че ако се смеси с тях, може да успее да избяга. Той пусна куфара с радиото и побягна, пробивайки си път през тълпата. Изведнъж осъзна, че е оставил панталона си във влака, и че на чорапите му има пречупени кръстове. В първия магазин трябваше да си купи панталон, преди хората да са го забелязали как бяга по нацистки чорапи. После някой от тълпата рече: „Някъде съм те виждал“, и го спъна, а той се строполи на пода на вагона, където бе заспал.
Фейбър примигна, прозя се и се огледа наоколо. Болеше го глава. За миг усети огромно облекчение, че всичко е било само сън, после се разсмя от нелепото подреждане на символите — чорапи с пречупени кръстове, ама че работа!
— Добре си поспахте — рече седналият до него мъж в работен комбинезон.
Фейбър застана нащрек. Все се боеше да не проговори насън и да се издаде.
— Сънувах лош сън — каза той.
Мъжът не отговори.
Стъмваше се. Наистина беше спал много. Изведнъж във вагона светна една-единствена синя крушка и някой дръпна щорите. Лицата на хората се размиха в бледи и безформени очертания. Работникът се разприказва отново.