— Изпусна цялото представление — рече той.
— Какво стана? — смръщи вежди Фейбър. Невъзможно беше да е проспал някоя полицейска проверка.
— Мина един от ония влакове на янките. Вървеше си с десет мили в час, караше го някакво негро и все дърпаше звънеца, а отпред имаше огромна скара. Абе, направо като в Дивия запад.
Фейбър се усмихна, припомняйки си отново съня. Всъщност бе пристигнал в Лондон без инциденти. Отначало отседна в хотел, като използваше белгийския си паспорт. За една седмица обиколи няколко гробища в провинцията и от надгробните плочи преписа имената на мъже на неговата възраст. После подаде три молби за препис на кръщелно свидетелство. Намери си квартира и някаква непретенциозна работа, използвайки препоръките на несъществуваща фирма в Манчестър. Дори се появи в избирателните списъци на Хайгейт преди войната и гласува за консерваторите. Когато въведоха купоните, на всеки пренощувал на определена дата в нечия къща се даваше потребителска книжка чрез хазаите. Фейбър нареди нещата така, че да прекара по няколко часа на нощ в три различни къщи, и по този начин се снабди с документ за всяка от трите си роли. Изгори белгийския си паспорт — в случай че му потрябваше, а това беше много малко вероятно, можеше да си извади три английски паспорта.
Влакът спря и по шума отвън пътниците разбраха, че са пристигнали. Фейбър слезе и изведнъж изпита страшна жажда и глад. Беше ял за последен път преди двайсет и четири часа — и то само наденица, бисквити и вода от шишето. Той мина през билетната проверка и намери бюфета на гарата. Беше пълно, повечето посетители бяха войници, които спяха или се опитваха да дремнат по масите. Фейбър поиска сандвич със сирене и чаша чай.
— Храната е само за военнослужещи — каза жената зад тезгяха.
— Тогава само чай.
— Имате ли чаша?
— Не, нямам — изненада се Фейбър.
— И ние нямаме, приятелче.
Ако отидеше да вечеря в хотела на гарата, щеше да загуби много време. Той намери някаква кръчма и изпи две халби слаба бира, после си купи пържени картофи от павилионче за пържена риба, застана на тротоара и ги изяде направо от вестника, в който бяха увити. Колкото и странно да беше, доста го заситиха.
Сега трябваше да намери аптека.
Искаше да прояви лентата, за да е сигурен, че снимките са станали. Нямаше намерение да рискува да се върне в Германия с ролка развалено, безполезно филмче. Ако снимките не бяха добри, щеше да се наложи да открадне нов филм отнякъде и да се върне. Мисълта беше просто непоносима.
Трябваше му малка частна аптека, а не от ония големите, където филмите се проявяват някъде централно. Трябваше му квартал, където хората могат да си позволят да си купят фотоапарат (или са могли преди войната). Районът в Източен Лондон, където се намираше гара Ливърпул, не вършеше работа. Той реши да тръгне към Блумсбъри.
Улиците бяха тихи, облени в лунна светлина. Тази вечер още не бяха свирили сирените. На Чансъри Лейн го спря военна полиция. Поискаха личната му карта. Фейбър се престори на малко пиян и полицаите не попитаха какво прави навън по това време.
Намери онова, което търсеше, в северния край на Саутхамптън Роуд. На витрината имаше реклама на „Кодак“. Странно, но аптеката беше още отворена. Той влезе вътре.
Зад тезгяха стоеше прегърбен и кисел пооплешивял мъж с бяла престилка и очила.
— Продаваме лекарства само с лекарски рецепти — рече той.
— Няма проблеми. Исках просто да попитам дали проявявате снимки.
— Да, ако дойдете утре.
— Тук ли ги промивате? — попита Фейбър. — Трябват ми бързо.
— Да, ако дойдете утре…
— Ще станат ли още същия ден? Брат ми е в отпуска и иска да вземе няколко със себе си.
— По-бързо от двайсет и четири часа не може. Елате утре.
— Благодаря ви, ще дойда. — На излизане Фейбър забеляза, че затварят след десет минути. Той пресече улицата и зачака в тъмното.
Точно в девет аптекарят излезе, заключи вратата и тръгна надолу по улицата. Фейбър се отправи в противоположна посока и зави зад ъгъла по първата успоредна улица.
Отзад като че ли не можеше да се проникне в аптеката, а Фейбър не искаше да влиза отпред, да не би някой полицейски патрул да забележи отключената врата, докато е още вътре. Той тръгна да търси някаква пролука, но такава нямаше. И все пак трябваше да има процеп отзад, двете улици бяха твърде далеч една от друга, за да бъдат къщите стена до стена.