Накрая стигна до голяма стара сграда; табелката отпред показваше, че е общежитие на близкия колеж. Входната врата не беше заключена. Фейбър влезе и се оказа набързо в общата кухня. На една маса седеше само момиче, пиеше кафе и четеше книга.
— Проверяваме как изпълнявате инструкциите за затъмнението — измърмори Фейбър. — Момичето кимна и се зачете отново. Фейбър излезе от задната врата. Прекоси някакъв двор, блъсна се пътьом в обърнати кофи за смет и откри една врата към уличката. За секунди се отзова зад самата аптека. Явно никога не бяха използвали този вход. Той се покатери върху някакви гуми и изхвърлен дюшек и удари едно рамо на вратата. Изгнилото дърво подаде лесно и Фейбър се озова вътре.
Той намери тъмната стаичка и се затвори в нея. Щракна електрическия ключ и на тавана светна бледа червена лампичка. Лабораторията беше оборудвана доста добре, шишетата с различни проявители бяха прилежно надписани, имаше увеличител и дори сушилня за снимките.
Фейбър работеше бързо, но внимателно, подгря ваните до точно необходимата температура и разбърка течността така, че проявяването да стане равномерно, като следеше времето по стрелките на големия електрически часовник на стената.
Негативите бяха идеални.
Той ги остави да се изсушат, после ги пусна през увеличителя и си направи пълен комплект снимки с размер 10/8 мм. Усети, че го обзема неописуема радост, докато гледаше как във ваната се проявяват очертания и образи — добра работа беше свършил!
Сега трябваше да вземе важно решение.
Въпросът се беше въртял в съзнанието му цял ден, но сега, когато снимките бяха станали, бе принуден да си го постави открито.
Ами ако не успее да се върне?
Очакваше го, меко казано, твърде рисковано пътуване. Беше повече от уверен в собствените си сили и щеше да отиде на срещата въпреки ограниченията за пътуване и бреговата охрана, но не можеше да гарантира, че подводницата ще бъде там или че ще успее да прекоси Северно море обратно. Разбира се, възможно бе, като излезе оттук, да го прегази някой автобус.
Не искаше и да мисли за възможността да загине, след като е разкрил най-голямата тайна в тая война — твърде ужасно беше!
Трябваше да има и резервен вариант, втори канал, да е сигурен, че доказателствата за измамата, готвена от съюзниците, ще стигнат до Абвера.
Между Англия и Германия, разбира се, нямаше директни връзки. Пощата минаваше през неутрални страни. Всичко, естествено, се цензурираше. Можеше да използва шифър, но нямаше смисъл — трябваше да се изпратят снимките, те бяха решаващото доказателство.
Бяха му казали, че канал има, и то добър. В португалското посолство в Лондон работеше служител, който симпатизираше на германците — отчасти по политически причини и отчасти понеже му бе платено добре, а това безпокоеше Фейбър. Този служител бе готов да предава съобщенията с дипломатическата поща на немското посолство в неутрален Лисабон. Оттам нататък беше вече лесно. Каналът работеше от началото на 1933 година, но досега го бе използвал само веднъж — когато Канарис беше поискал да проверят как функционира.
Сега щеше да свърши работа. Трябваше да свърши.
Фейбър усети, че го обзема ярост. Мразеше да разчита на други. Всички бяха некадърници — и все пак не можеше да поеме такъв риск, трябваше му втори канал за тази информация. Беше по-малко рисковано, отколкото да я изпраща по радиото; естествено, най-страшното беше Германия въобще да не я получи.
Решението бе взето. След претегляне на аргументите везните неоспоримо се накланяха в полза на свръзката от португалското посолство.
Той започна да пише писмо.
14.
Фредрик Блогс бе прекарал доста неприятен следобед в провинцията.
Когато пет разтревожени съпруги се обадиха в местния участък, че мъжете им не са се прибрали, областният полицейски началник, използвайки ограничените си способности за дедуктивно мислене, стигна до извода, че целият патрул на Националната гвардия не е могъл да изчезне без явна причина. И макар да беше почти сигурен, че просто са се загубили — всички бяха малко ненаред, иначе щяха да ги вземат в армията, — той все пак се обади в областния участък да се застрахова. Сержантът в оперативната стая, който прие съобщението, съобрази веднага, че липсващите бяха патрулирали в особена, и по-точно забранена военна зона, и се обади на своя инспектор, който пък уведоми Скотланд Ярд, а те изпратиха човек от Специалния отдел и се свързаха с МИ-5, които пък изпратиха Блогс.