Човекът от Специалния отдел беше Харис, който едно време се занимаваше с убийството в Стокуел. Двамата с Блогс се срещнаха във влака, теглен от един от ония локомотиви, дошли сякаш от Дивия запад, които американците им бяха дали на заем, защото в Англия не достигаха влакове. Харис повтори поканата си за обяд в неделя и Блогс отново му каза, че в неделя обикновено работи.
Слязоха от влака и наеха велосипеди. Трябваше да поемат по пътеката покрай канала, докато се срещнат с групата, тръгнала да търси изчезналите. Харис, който беше с десет години по-стар от Блогс и доста по-тежък, се поизпоти от карането.
Срещнаха част от групата под някакъв железопътен мост. За Харис това беше добре дошло — можеше да слезе от колелото.
— Какво открихте? — попита той. — Трупове ли?
— Не, една лодка — отвърна млад полицай. — Вие кои сте?
Те се представиха. Един полицай се бе съблякъл по долни дрехи и се беше спуснал да огледа лодката. Той изплува с тапата в ръка.
— Потопена е май нарочно — погледна Блогс към Харис.
— Така изглежда. Забеляза ли нещо друго? — обърна се той към излезлия от водата полицай.
— Не е потънала отдавна, в добро състояние е и мачтата не е счупена, а е била свалена.
— Много информация си събрал за една минута под водата — рече Харис.
— В събота и неделя и аз карам лодка — отвърна полицаят.
Харис и Блогс възседнаха велосипедите и продължиха нататък.
Когато срещнаха основната група, телата вече бяха открити.
— Убити са и петимата — рече униформеният полицейски инспектор, който я водеше. — Капитан Лангам, ефрейтор Ли и редници Уотсън, Дейтън и Форбс. Трупът на Лангам е бил в канала. Намерихме ги всичките в плитък гроб. Ужасно убийство. — Явно доста го беше раздрусало.
Харис огледа отблизо петте тела, наредени в редица.
— Виждал съм такива рани и преди, Фред — рече той.
Блогс се взря по-добре.
— Господи Боже, прилича на…
— Кама — кимна Харис.
— Знаете кой го е извършил ли? — възкликна изумено инспекторът.
— Досещаме се — рече Харис. — Смятаме, че е убил още двама души. Ако е същият човек, знаем кой е, но не знаем къде е.
— Като се има предвид, че забранената зона е доста наблизо — заяви инспекторът — и че Специалният отдел и МИ-5 пристигат така светкавично на местопроизшествието, какво още трябва да ми се каже за тоя случай?
— Само да си държите устата затворена, докато вашият началник говори с нашите хора.
— Намерихте ли нещо друго, инспекторе? — попита Блогс.
— Още претърсваме местността, но засега нищо. В гроба имаше някакви дрехи.
Блогс ги опипа внимателно — черни панталони, черен пуловер, късо черно кожено яке като ония, дето ги носят летците.
— Екип за работа през нощта — рече Харис.
— И за едър мъж — допълни Блогс.
— Колко е висок вашият човек?
— Над един и осемдесет.
— Видяхте ли се с хората, които откриха потопената лодка? — попита инспекторът.
— Да — намръщи се Блогс. — Къде е най-близкият шлюз?
— Четири мили нагоре по течението.
— Ако нашият човек се е движил с лодка, пазачът трябва да го е видял, нали така?
— Така — съгласи се инспекторът.
— Най-добре да поговорим с него — рече Блогс и се отправи към колелото си.
— Още четири мили? О, не! — простена Харис.
— Тъкмо ще поотслабнеш малко — заяви безстрастно Блогс.
Въртяха педалите почти час — пътеката покрай реката беше за езда, а не за велосипеди, цялата бе в кал, камънаци и корени на дървета. Докато стигнат яза, Харис потъна целият в пот и започна да кълне ожесточено.
Пазачът седеше пред къщичката си, пушеше лула и се наслаждаваше на топлия следобед. Беше на средна възраст, говореше бавно и още по-бавно се движеше. Той огледа двамата велосипедисти едва ли не развеселено.
Заговори Блогс, защото Харис не можеше да си поеме дъх.
— Ние сме от полицията — каза той.
— Така ли? — проточи глас пазачът. — Какво, тревога ли има? — Изглеждаше толкова разтревожен, колкото някоя котка пред огъня.
Блогс извади от портфейла си снимка на Иглата и му я подаде.
— Виждали ли сте този човек?
Пазачът постави снимката в скута си и поднесе нова клечка кибрит към лулата си. После се взря в снимката, погледа я, погледа я и им я подаде обратно.