— Извинете, но откъде сте толкова сигурен, че техният агент е успял да се добере до информация? — попита Блогс.
Тери отвори вратата.
— Влезте, Родригеш.
В стаята влезе висок, хубав мъж със смолисточерна коса и дълъг нос, кимна учтиво на Годлиман и Блогс.
— Сеньор Родригеш е наш агент в португалското посолство. Кажете им какво стана, Родригеш.
— Както знаете, от доста време наблюдавам сеньор Франсишко от персонала на посолството. Днес той се срещна с един мъж, който дойде с такси, и получи от него някакъв плик. След като таксито замина, ние прибрахме плика. Успяхме да запишем номера на таксито.
— Наредих да издирят шофьора — каза Тери. — Добре, Родригеш, а сега си вървете. Благодаря.
Високият португалец излезе от стаята. Тери подаде на Годлиман голям жълт плик, адресиран до Мануел Франсишко. Годлиман го отвори — вече беше разпечатан — и измъкна втори плик, нашарен с цифри — вероятно някакъв шифър.
В по-малкия плик имаше няколко листа, написани на ръка, и набор фотографии — формат 10/8. Годлиман огледа внимателно писмото.
— Изглежда ми доста елементарен шифър — рече той.
— Не е необходимо да го четеш — прекъсна го нетърпеливо Тери. — Виж снимките.
Годлиман го послуша. Снимките бяха около трийсет и той огледа всяка една от тях, преди да ги подаде на Блогс.
— Това е катастрофа — заяви Годлиман.
Блогс погледна снимките и ги остави на масата.
— Този е само резервният му канал — каза Годлиман. — У него все още са негативите и той отива някъде с тях.
Тримата мъже, които седяха неподвижно в малката канцелария, приличаха на жива картина. Единствената светлинка идваше от фенерчето на бюрото на Годлиман. Кремавите стени, закритите с тежки щори прозорци, малкото скромни мебели и изтърканият килим предлагаха твърде прозаичен фон за драматичните събития, които се разиграваха.
— Ще трябва да кажа на Чърчил — рече Тери.
Телефонът иззвъня, полковникът вдигна слушалката.
— Да, добре. Доведете го веднага, ако обичате, но преди това го попитайте къде е оставил пътника си. Какво? Благодаря, елате веднага. — Той затвори. — Таксито е оставило нашия човек пред Университетската болница.
— Може да е бил ранен при схватката с патрула.
— Къде се намира тая болница? — попита Тери.
— На около пет минути пеша от гара Юстън — съобщи Годлиман. — От Юстън тръгват влакове за Холихед, Ливърпул, Глазгоу… все места, откъдето можеш да хванеш ферибота за Ирландия.
— От Ливърпул до Белфаст — рече Блогс. — После с кола до границата и оттам в Ейре, и подводница на атлантическия бряг. Някъде край брега. Не би рискувал през Холихед и Дъблин заради паспортната проверка, а няма смисъл да се ходи през Ливърпул чак в Глазгоу.
— Ти най-добре тръгвай за гарата, Фред — каза Годлиман, — покажи им снимката на Фейбър, виж дали не са го забелязали да се качва на някой влак. Аз ще им се обадя и ще ги предупредя, че идваш. Тъкмо ще разбера какви влакове са заминали след 10:30 часа.
— Поемам — рече Блогс и взе шапката и палтото си.
— Да, всички поемаме. — Годлиман вдигна слушалката.
На гара Юстън все още беше много оживено. И макар че в нормални времена затваряха някъде към полунощ, през войната имаше такива закъснения, че последният влак често се засичаше с първия сутрешен влак с млякото. Бързащи пътници, войнишки торби и спящи хора изпълваха огромната зала.
Блогс показа снимката на Фейбър на трима полицаи. Никой не го позна. Опита с десет жени носачи — нищо. Отиде до всички гишета за проверка на билетите. Един от пазачите каза:
— Ние гледаме билетите, а не лицата.
После попита пет-шест пътници — никакъв резултат. Накрая влезе зад гишето за билети и показа снимката на всеки от продавачите.