Един плешив дебеланко с лошо пасваща протеза разпозна лицето.
— Играя си на една игра — каза той на Блогс. — Опитвам се да открия нещо, което да подсказва защо тоя човек е тръгнал да пътува. Например черна вратовръзка — значи отива на погребение, или пък кални ботуши — значи фермер, който се прибира; и така нататък — колежанско шалче или пък бяла ивица кожа на пръста на някоя жена — там, където е била венчалната халка… нали разбирате какво искам да кажа? При всекиго има по нещо. Скучна е нашата работа — не че се оплаквам де…
— Какво забелязахте по този човек? — прекъсна го Блогс.
— Нищо. Там беше работата я — не можах да се захвана за нищо по него. Като че ли нарочно се бе постарал да е незабележим. Нали разбирате какво искам да кажа?
— Разбирам. — Блогс замълча за миг. — Слушайте, искам да си помислите много внимателно. Къде отиваше той, можете ли да си спомните?
— Да — каза дебеланкото. — В Инвърнес.
— Това не означава, че наистина отива там — поклати глава Годлиман. — Той е професионалист; знае, че може да разпитваме за него по гарите. Предполагам, че по навик купува билет до съвършено друга гара. — Годлиман си погледна часовника. — Сигурно се е качил на влака в единайсет и четирийсет и пет. Сега точно влиза в Стафърд. Обадих се на железниците, те пък се обадиха на стрелочниците. Ще го спрат, преди да пресече моста на Круи. Имаме на разположение готов самолет — чака да ви отведе до Стоун-на-Трент. Паркин, ще се качиш на влака, щом спре пред Круи. Ще се облечеш като контрольор и ще проверяваш всеки билет и всяко лице в този влак. Щом забележиш Фейбър, просто стой близо до него.
Ти ще го чакаш на билетната контрола при Круи, Блогс, да не би случайно Фейбър да реши да слезе от влака. Но той няма да го направи. Качваш се, слизаш пръв в Ливърпул и чакаш на бариерата да се появят Паркин и Фейбър. Половината от местната полиция ще бъде там и ще ти помага.
— Звучи чудесно, ако той не ме познае — рече Паркин. — Но какво ще стане, ако си спомни, че ме е виждал в Хайгейт?
Годлиман дръпна едно чекмедже на бюрото си, извади пистолет и го подаде на Паркин.
— Ако те познае, застреляй го.
Паркин прибра пистолета без никакви забележки.
— Чухте полковник Тери — продължи Годлиман, — но аз искам да подчертая важността на тази мисия. Ако не заловим тоя човек, десантът в Европа ще трябва да бъде отложен вероятно с около година. През тази година везните на войната могат да се наклонят срещу нас. И повече да не улучим такъв подходящ момент.
— Ще ни се каже ли колко време остава до деня на десанта? — попита Блогс.
Годлиман реши, че имат право да знаят поне колкото него. Та нали в крайна сметка те влизаха в боя.
— Знам само, че е въпрос на седмици.
Телефонът иззвъня и Годлиман вдигна слушалката. След миг той погледна към тях.
— Колата ви чака.
Блогс и Паркин се изправиха.
— Почакайте за минута! — рече Годлиман.
Те спряха до вратата. Професорът казваше:
— Да, сър. Разбира се. Ще предам. Довиждане, сър.
Блогс не можа да се сети за човек, към когото Годлиман би се обръщал със „сър“.
— Кой беше?
— Чърчил — отвърна Годлиман.
— Какво искаше да ви каже? — попита Паркин със страхопочитание.
— Желае и на двама ви успех, и действайте бързо, за Бога!
15.
Във вагона беше тъмно като в рог. Фейбър мислеше за шегите, които хората си разменяха помежду си. „Махнете ръката от коляното ми! Не, не вие — вие.“ Англичаните бяха готови да се шегуват с всяко нещо. Сега железниците им бяха по-зле от всякога, но никой не се оплакваше, защото всичко бе в името на великото дело. Фейбър предпочиташе тъмнината — лесно беше да останеш незабелязан в нея. Преди малко всички пяха. Започнаха трима войници, после целият вагон ги последва. Пяха „Бъди като чайника и пей“, „Англия винаги ще има“, след нея „Глазгоу ми принадлежи“ и „Земя на дедите ми“ — за етническо равновесие и, съвсем не на място, „Вече много аз не хойкам“.
При сигнала за въздушна тревога влакът намали скоростта до 30 мили в час. Всички трябваше да легнат на пода, но за такова нещо, естествено, нямаше място. Анонимен женски глас изрече: „О, Боже, страх ме е!“, и също така анонимен мъжки глас, с протяжен кокни акцент, отвърна: „Ти си на най-сигурното място, малката, не могат да улучат подвижна мишена“. Всички се разсмяха и никой вече не се страхуваше. Някой отвори куфара си и почерпи със сандвичи с яйце.