Единият от моряците искаше да играят на карти.
— Как ще играем на тъмно?
— Ще опипваме ръбовете. Всичките карти на Хари са белязани.
Влакът спря без предупреждение някъде около 4 часа сутринта. Възпитан глас — на Фейбър му се стори, че е на мъжа със сандвичите, изрече:
— Обзалагам се, че сме пред Круи.
— Като ги знам железниците, може да сме спрели на която и да е керемидка между Болтън и Борнмът.
Влакът се разтресе и потегли отново. И всички пак се развеселиха. Къде ли е така нареченият типичен англичанин от комикси и карикатури — леденостуден и надут? Такива тук нямаше.
Няколко минути по-късно някой в коридора рече:
— Билетите, моля.
Фейбър забеляза йоркширския акцент, вече бяха на север. Той зарови в джоба си за билета.
Седеше в ъгъла, до вратата, така че можеше да види какво става в коридора. Контрольорът святкаше с фенерче по билетите. Фейбър видя силуета му в отразената светлина, като че ли му беше смътно познат.
Той се отпусна на мястото си и зачака. Спомни си за своя кошмар — „Това е билет от Абвера“, и се усмихна в тъмнината.
После се намръщи. Влакът беше спрял без причина, малко след това беше започнала проверката на билетите, лицето на контрольора беше смътно познато… Можеше да не значи нищо, но Фейбър бе останал жив именно защото се тревожеше за работи, които на пръв поглед нищо не означаваха. Той отново впери очи в коридора; мъжът бе влязъл в някое купе.
Влакът спря за малко — гара Круи, според компетентното мнение в купето на Фейбър, и потегли отново.
Фейбър погледна още веднъж лицето на проверяващия и си спомни. Пансионът в Хайгейт! Момчето от Йоркшир, което искаше да иде в армията!
Фейбър го наблюдаваше внимателно. Фенерчето му осветяваше и лицето на всеки пътник. Не гледаше само билетите.
„Недей — каза си Фейбър, — не бързай да си правиш изводи.“ Как биха могли да се доберат до него? Не биха могли за толкова кратко време да разберат кой влак е хванал, да открият един от малцината на тоя свят, които знаят как изглежда, и да го качат на влака, облечен като контрольор…
Паркин, така се казваше, Бил Паркин. Сега изглеждаше някак си много по-възрастен. И се приближаваше.
Сигурно приликата беше случайна. Може би негов по-голям брат? Не можеше да не е съвпадение.
Паркин влезе в съседното купе. Нямаше време.
Фейбър прие, че е станало най-лошото, и се приготви да го посрещне.
Надигна се, излезе от купето и тръгна по коридора, като си проправяше път през куфари, войнишки торби и тела към тоалетната. Беше свободно. Просто печелеше време — дори контрольорите на билети не пропускаха да проверят тоалетните. Той седна на чинията и се запита как да се измъкне от всичко това. Влакът беше набрал скорост и се движеше твърде бързо, за да скочи от него. Освен това някой можеше да го види и ако наистина го търсеха, щяха да спрат влака.
— Всички билети, моля.
Паркин се приближаваше.
На Фейбър му хрумна нещо. Между вагоните имаше тясна платформа; затворена отгоре с подобен на наковалня капак, и от двете страни с врати заради шума и течението. Той излезе от тоалетната, проби си път до края на вагона, отвори вратата, застана на платформата и затвори вратата след себе си.
Беше дяволски студено, а шумът бе ужасяващ. Фейбър седна на пода и се сви, преструвайки се, че спи. Само мъртвец би могъл да спи тук, но хората правеха какво ли не по влаковете тия дни. Той се опита да не трепери.
Вратата зад него се отвори.
— Билетите, моля.
Фейбър не се помръдна. Чу как вратата се хлопна.
— Събуди се, спяща красавице! — Този глас не можеше да се сбърка.
Фейбър се престори, че се размърдва, после се надигна с гръб към Паркин. Когато се обърна, камата беше в ръката му. Той притисна Паркин до вратата, доближи върха на ножа до гърлото му и рече:
— Не мърдай или ще те убия.
С лявата си ръка взе фенерчето на Паркин и го насочи към лицето на младежа. Паркин не изглеждаше толкова уплашен, колкото се очакваше.
— Я виж ти, Били Паркин, който искаше да постъпи в армията, а е стигнал до железниците! Е, все пак си в униформа — рече Фейбър.
— Вие! — възкликна Били.
— Ти чудесно знаеш, че съм аз, момчето ми. Нали ме търсеше. Защо, Били? — Той се постара гласът му да прозвучи заплашително.
— Откъде-накъде ще ви търся, аз не съм полицай.