— Престани да ме лъжеш — размаха театрално ножа Фейбър.
— Честно, мистър Фейбър. Пуснете ме, обещавам, че няма да кажа на никого, че съм ви видял.
Фейбър усети, че го обзема съмнение. Или Паркин казваше истината, или преиграваше, като самия него.
Паркин се размърда, дясната му ръка се протегна в мрака! Фейбър стегна китката му в желязната си хватка. Паркин опита да се бори, но Фейбър натисна камата така, че игловидното острие се заби около четвърт инч в гърлото му и младежът утихна. Фейбър напипа джоба, към който посягаше Паркин, и измъкна оттам пистолет.
— Контрольорите по влаковете не носят пистолети — каза той. — За кого работиш, Паркин?
— Сега всички носим пистолети — по влаковете стават много престъпления в тая тъмнотия.
Паркин лъжеше най-малкото дръзко и с въображение.
Фейбър реши, че само със заплахи няма да го накара да пропее. Той замахна неочаквано, бързо и точно. Острието на камата подскочи в юмрука му, върхът й проникна точно половин инч в лявото око на Паркин и пак изскочи навън.
Фейбър притисна устата на младежа. Шумът на влака удави приглушения неистов вик. Паркин неволно вдигна ръка към ослепеното си око.
— Спаси поне другото, Паркин. За кого работиш?
— Военното министерство… За Бога, не го правете пак!
— За кого? Мензис? Мастърман?…
— О, Боже… Годлиман, Годлиман…
— Годлиман! — Името беше познато на Фейбър, но нямаше време да се рови в спомените си за подробности. — Какво знаят за мен?
— Една снимка — разпознах ви в архивите.
— Каква снимка? Каква снимка?
— Отбора по бягане — с купата — армията…
Фейбър си спомни. Исусе Христе, как се бяха докопали до нея? Кошмарът — те имаха снимката му. Хората щяха да разпознаят лицето му. Неговото лице.
Той приближи ножа до дясното око на Паркин.
— Как разбра къде съм?
— Не го правете, моля ви… посолството, взеха писмото ви… таксито… Юстън — Моля ви, недейте другото. — Той покри очите си с ръце.
По дяволите! Оня идиот Франсишко. Сега той…
— Какъв е планът? Къде са заложили капана?
— В Глазгоу. Чакат ви в Глазгоу. Там ще опразнят влака.
Фейбър смъкна ножа надолу. За да отвлече вниманието му, запита:
— Колко души? — И натисна с все сила.
Тялото на Паркин омекна. Фейбър го задържа за момент изправен до стената, докато се мъчеше да осмисли онова, което му се стори, че долови — някакъв неусетен порив на предизвикателна дързост, бегла усмивка, — преди младежът да умре. Това означаваше нещо. Такива неща винаги означаваха нещо.
Той пусна тялото да падне на пода, после го нагласи така, че човекът да прилича на заспал. Раните не се виждаха. Ритна железничарската шапка в единия ъгъл, изчисти камата в панталоните на Паркин. Ама че мръсна работа беше.
— Бая се забави — рече мъжът с кокни акцент, докато Фейбър сядаше. — Опашка ли има?
— Сигурно съм ял нещо развалено — каза Фейбър.
— Май че сандвич с яйце — захили се съседът му.
Фейбър мислеше за Годлиман. Името му беше познато, дори го свързваше с някакво неясно лице — очила, средна възраст, лула и разсеян вид на човек, потънал в професията си. Точно така, той беше професор.
Нещата идваха на мястото си. През първите няколко години в Лондон Фейбър нямаше много работа. Войната не беше започнала и повечето хора вярваха, че никога няма да почне. (Фейбър не беше сред оптимистите.) Малко полезна работа бе успял да свърши — главно проверяваше и осъвременяваше остарелите карти на Абвера и пишеше общи доклади, основаващи се на собствените му впечатления и прочетеното във вестниците, но нищо съществено в крайна сметка. За да убива времето, да усъвършенства английския и да доизгради легендата си, Фейбър тръгна да обикаля туристическите забележителности.
Той отиде да види катедралата в Кентърбъри без никакви задни цели, макар че си купи панорамна снимка на града и катедралата, която изпрати на Луфтвафе, не че им свърши някаква работа де, почти през цялата 1942 г., така и не успяха да я уцелят. Фейбър бе прекарал цял ден в сградата — разчиташе древните инициали, издълбани в стената, откриваше отделни архитектурни стилове и четеше пътеводителя ред по ред, докато се разхождаше бавно по пътеките.
Беше в южната част на храма и оглеждаше аркадите, когато осъзна, че до него има друг човек, по-възрастен, който също е погълнат от величието на гледката.