— Забележително, нали? — възкликна той и Фейбър го запита какво иска да каже.
— Една-единствена островърха арка в аркада от все закръглени посестрими. Безпричинно при това — тази част явно не е била реставрирана. Някой някога просто я е направил различна. Чудя се защо.
Фейбър разбра какво иска да каже този човек. Хорът беше в романски стил, корабът в готически и въпреки това в хора имаше една самотна готическа арка.
— Може би монасите са пожелали да видят как ще изглеждат островърхите арки и архитектът я е направил, за да им покаже — рече той.
По-старият мъж го зяпна.
— Наистина великолепно предположение! Това е причината, разбира се. Историк ли сте?
— Не, обикновен чиновник, който от време на време чете и исторически книги — изсмя се Фейбър.
— Хората получават докторски титли за подобни прозрения!
— А вие? Историк ли сте, искам да кажа?
— Да, признавам си греха. — Той протегна ръка. — Пърси Годлиман.
Възможно ли е, мислеше Фейбър, докато влакът трополеше из Ланкашир, това невзрачно човече в костюм от туид да е открило истинската му самоличност? Шпионите обикновено твърдят, че са държавни служители или пак нещо такова мъгляво, но не и историци — лъжата би могла да излезе наяве твърде лесно. И все пак се говореше, че Военното разузнаване е било подсилено с цял отбор университетски работници. Фейбър си ги бе представял млади, способни, агресивни, войнствени и, разбира се, умни. Годлиман беше умен, но не притежаваше нищо от останалите качества. Освен ако не се бе променил.
Фейбър го бе видял още веднъж, макар че втория път не го беше заговорил. След кратката им среща в катедралата Фейбър видя обява за лекция на професор Годлиман. Беше за живота на Хенри II. Фейбър отиде в колежа просто от любопитство. Лекцията беше ерудирана, жива и убедителна. Годлиман пак изглеждаше така леко комично, подскачаше зад катедрата и се въодушевяваше прекалено от темата си, но беше ясно, че мозъкът му е като бръснач.
Значи това беше човекът, който откри как изглежда Иглата.
Един аматьор.
Е, значи щеше да прави аматьорски грешки. Едната бе Били Паркин: Фейбър позна момчето. Годлиман трябваше да изпрати човек, когото Фейбър не познава. Паркин имаше наистина по-големи шансове да го познае, но пък никакви да оцелее след срещата. Един професионалист би предвидил това.
Влакът се разтресе и спря. Глух неясен глас обяви, че са пристигнали в Ливърпул. Фейбър изруга под носа си — трябваше през това време да обмисли следващия си ход, а не да се унася в спомени за Пърсивал Годлиман.
Чакаха го при Глазгоу, беше казал Паркин, преди да умре. Защо Глазгоу? Ако са разпитвали на Юстън, са разбрали, че отива в Инвърнес. Но ако са заподозрели, че с Инвърнес ги праща за зелен хайвер, са се досетили, че пътува до Ливърпул — оттук най-лесно се вземаше фериботът за Ирландия.
Фейбър мразеше светкавичните решения.
При всички положения трябваше да слезе от влака.
Той стана, отвори вратата, скочи долу и се отправи към бариерата.
И се сети за още нещо. Какво бе проблеснало в очите на Паркин, преди да умре? Не омраза, не и страх, нито пък болка — макар че и тях ги имаше. Приличаше повече на… някакво тържествуване?
Фейбър погледна напред и разбра.
Точно срещу контрольора, нахлупил шапка и вдигнал яката на шлифера си, го чакаше русокосото ченге от Лестър Скуер.
Агонизиращ и жалък, Паркин бе успял в крайна сметка да го излъже. Капанът бе заложен тук.
Човекът с шлифера още не бе забелязал Фейбър сред тълпата. Фейбър се обърна и се качи отново във влака. Влезе в едно купе, дръпна пердето и погледна навън. Русокосият оглеждаше лицата на излизащите. Не бе забелязал, че някой се качва обратно.
Фейбър изчака, докато всички пътници се изнижат през вратата и перонът се опразни. Русокосият заговори настоятелно на пазача, който събираше билетите, но той поклати отрицателно глава. Русокосият настояваше. След секунда махна на някого, не се виждаше на кого. От сянката се отдели някакъв полицай и каза нещо на пазача. Охраната на перона се присъедини към групата; последва ги мъж в цивилен костюм, който вероятно беше някакъв началник.
Машинистът и огнярят скочиха от локомотива и отидоха до бариерата. Последваха нови ръкомахания и клатене на глави.
Накрая железничарите свиха рамене и се обърнаха с гръб, а може и да са завъртели очи нагоре в знак, че се предават. Русокосият и полицаят извикаха няколко души от своите и тръгнаха към перона.