Беше в дъното на тендера, зарит дълбоко под въглищата. Трябваше десет минути работа с лопата, та да стигнат до него. Както се беше и надявал, полицаите се задоволиха да хвърлят един по-дълъг поглед на тендера и това беше цялото претърсване.
Фейбър се запита дали да рискува вече да се покаже навън. Ставаше светло, дали щяха да го забележат от някой пост над линията? Не му се вярваше. Кожата му беше съвсем почерняла и в бледата светлина на зората щеше да изглежда само като неясно петно върху тъмния фон на движещия се влак. Да, щеше да рискува. Бавно и внимателно той разри гроба от въглища и пое с пълни гърди хладния въздух. Въглищата се изгребваха от тендера през една малка дупка в предния край. По-късно, когато камарата намалееше, огнярят може би щеше да влезе вътре. Но засега беше в безопасност.
Ставаше все по-светло и Фейбър се огледа. От главата до петите беше засипан с въглищен прах, като миньор, излизащ от рудника. Трябваше някъде да се измие и да се преоблече.
Осмели се да погледне и навън. Влакът беше още в предградията, минаваше покрай фабрики, складове и редица мръсни къщурки. Трябваше да обмисли следващия си ход.
Първоначалното му намерение беше да слезе в Глазгоу и да хване друг влак за Дънди, нагоре по източния бряг на Абърдийн. Все още имаше възможност да пътува до Глазгоу. На гарата, естествено, не биваше да слиза, но можеше да скочи малко преди това или след нея. Все пак беше рисковано. Влакът сто на сто спираше на разни гари между Ливърпул и Глазгоу и там можеха да го забележат. Не, трябваше да скочи по-бързо и да си намери друг превоз.
Идеалното място би била някоя усамотена отсечка току преди или след някой град или село. Не биваше да има хора наоколо, за да не го видят, докато скача, но пък трябваше да има наблизо къщи, за да може да открадне дрехи и кола. И трябваше да е по нанагорнище, та влакът да намали и той да успее да скочи.
В момента скоростта беше около четирийсет мили в час. Фейбър се отпусна върху въглищата и зачака. Не можеше непрекъснато да гледа къде минават, защото се страхуваше да не го забележат. Реши, че ще се подава и ще поглежда само когато влакът забавя ход, през останалото време просто ще си лежи тихичко.
След няколко минути се хвана, че се унася, въпреки че му беше крайно неудобно. Той се размърда и се облегна на лакти, така че, ако заспи, да падне и да се събуди от удара.
Влакът набираше скорост. От Лондон до Ливърпул сякаш едва пъплеше, а сега пухтеше през полето с пълна пара. Като капак на всичко започна и да вали — студен непрекъснат дъжд, който се просмука през дрехите му и сякаш замръзна на лед по кожата му. Още една причина да скочи от влака — можеше да умре от студ, преди да стигне до Глазгоу.
След още половин час влакът продължаваше да лети и Фейбър вече обмисляше дали да не убие машиниста и помощника му и сам да го спре. Един блокпост им спаси живота. Влакът изведнъж намали — бяха дръпнали спирачка. Скоростта падаше непрекъснато, явно се съобразяваха с жп знаците по линията. Фейбър погледна навън. Бяха пак сред полето. Ето защо намаляваха — приближаваха се към някакъв възел и стрелките бяха затворени за тях.
Фейбър стоя в тендера, докато влакът изчакваше да му дадат път. След пет минути отново потеглиха, Фейбър се изкатери по стената, застана неподвижно на ръба за миг и скочи.
Падна на насипа и лежа по очи сред избуялите бурени, докато влакът се отдалечи дотолкова, че вече не се чуваше. Тогава се изправи на крака. Единственият признак за живот наоколо бе блокпостът, двуетажна дървена постройка с големи прозорци, наблюдателница на върха, външно стълбище и врата на приземния етаж. От другата му страна започваше пътека, посипана със сгурия.
Фейбър заобиколи отдалеч, за да се приближи към постройката отзад, където нямаше прозорци. Бутна вратата и влезе. На долния етаж намери онова, което търсеше — тоалетна и мивка, и, като награда, окачено на една кука дебело палто.
Той свали подгизналите си дрехи, изми ръцете и лицето си и се изтърка целият с някаква мръсна кърпа. Цилиндричната метална кутийка с негативите си беше на мястото, залепена здраво на гърдите му. После облече отново дрехите си, но вместо станалото вир-вода яке сложи палтото на стрелочника.
Сега оставаше само превозът. Този стрелочник все с нещо трябваше да е дошъл. Фейбър излезе навън и от другата страна на къщичката намери колело, заключено за една релса. Отвори катинара с върха на камата, хвана кормилото и тръгна, бутайки го право назад. Скоро се отдалечи дотолкова, че от постройката вече не можеха да го видят. След това тръгна напряко, стигна пътеката, постлана със сгурия, метна се на колелото и натисна педалите.