— Изглежда много вероятно, да.
— Добре. Сега най-напред му трябва средство за придвижване, така че искам от вас сведения за всяка открадната кола, лодка, колело или магаре в радиус от сто мили около Ливърпул през следващите двайсет и четири часа. Дръжте ме в течение, но предавайте сведенията веднага на Блогс и работете с него по всяка отделна следа.
— Да, сър.
— Не пропускайте и другите престъпления, които един беглец може да извърши — кражба на храна или дрехи, необясними нападения, нередовни документи и така нататък.
— Правилно.
— Надявам се, разбирате, че този мъж не е обикновен убиец, мистър Антъни?
— Предполагам, сър, след като вие се занимавате с него. Но не знам подробности.
— Става въпрос за националната сигурност. Премиерът поддържа контакт с нас на всеки час.
— Ясно… мистър Блогс иска да говори с вас, сър.
— Спомнихте ли си къде сте го виждали? — обади се отново Блогс. — Казахте, че ви се струва…
— О, да… но това с нищо няма да ни помогне, както си мислех. Срещнах го съвсем случайно в катедралата в Кентърбъри и говорихме за архитектура. От разговора заключих, че е умен… спомням си, че направи някои много проницателни забележки.
— И преди знаехме, че е умен.
— Вече казах — това с нищо не ни помага.
Полицейският началник Антъни, типичен представител на средната класа със старателно смекчен ливърпулски акцент, не знаеше дали да се ядоса на начина, по който МИ-5 го командваше, или да се развълнува от възможността да спаси Англия от своя участък.
Блогс усети вътрешната му борба — бе се сблъсквал с подобни неща и преди, когато се налагаше да работи с местната полиция, но той знаеше как да накланя везните в своя полза.
— Много съм ви благодарен за помощта, господин полицейски началник — каза той. — Тези неща не остават незабелязани в Уайтхол, знаете.
— Изпълняваме си дълга… — Антъни не беше сигурен дали трябва да се обръща към Блогс със „сър“.
— И все пак има голяма разлика между съдействието, оказано с неохота, и дадената с готовност помощ.
— Прав сте. Е, ще минат поне няколко часа, докато попаднем на следите му отново. Искате ли да подремнете малко?
— Да — усмихна се с благодарност Блогс. — Ако ми сложите един стол в някое ъгълче…
— Можете да останете тук — рече Антъни, посочвайки с ръка кабинета си. — Аз ще сляза долу, в оперативната стая. Ще ви събудя, щом попаднем на нещо. Разполагайте се като у дома си.
Антъни излезе, Блогс се отпусна във фотьойла и затвори очи. Моментално видя пред себе си лицето на Годлиман, като че ли прожектирано отвътре на клепачите му. „И траурът трябва да има край — казваше Пърси. — Не искам да повтаряш моите грешки…“ Блогс внезапно осъзна, че не иска войната да свърши, защото тогава би се изправил пред проблемите, които сега Годлиман повдигаше. През войната е лесно: човек знае защо мрази врага и какво трябва да прави. По-нататък… но мисълта за друга жена изглеждаше просто непочтена.
Блогс се прозя и се отпусна в креслото. Мислите му се заплетоха, сънят го обори. Ако Кристин беше умряла преди войната, щеше да изпитва съвсем други чувства. И може би щеше да се ожени повторно. Беше много привързан към нея и я уважаваше, разбира се, но откакто тя започна да кара линейката, уважението му прерасна във възхищение, примесено с нещо като страхопочитание, а привързаността — в любов. При тях имаше нещо, което липсваше при другите влюбени. Сега, повече от година след смъртта й, за Блогс нямаше да е трудно да намери жена, която да уважава и към която да се привърже, но той знаеше, че това вече няма да му е достатъчно. Един обикновен брак, една обикновена съпруга щяха винаги да му напомнят, че някога той, обикновеният, бе притежавал най-необикновената сред жените.
Той се размърда във фотьойла, опитвайки се да пропъди мислите си, та да може да заспи. „Англия е пълна с герои“, беше казал Годлиман. Абе, ако Иглата се изплъзнеше…
Всяко нещо по реда си…
Някой го разтърси. Блогс беше заспал дълбоко и сънуваше, че се намира в една стая с Иглата, но не може да го разпознае, защото Иглата го е ослепил с кама. Когато се събуди, реши, че още е сляп, защото не можеше да види кой го разтърсва, докато не осъзна, че просто очите му са затворени. Той ги отвори и видя надвесена над себе си едрата, облечена в униформа фигура на полицейския началник Антъни.
Блогс се надигна и разтърка очи.
— Попаднахте ли на нещо? — попита той.