— На много неща — отвърна Антъни. — Въпросът е кои от тях значат нещо. Ето ви закуската. — Той остави чаша чай и бисквити на бюрото и седна от другата му страна.
Блогс се надигна от фотьойла, придърпа обикновен дървен стол към бюрото и отпи от чая. Беше слаб и много сладък.
— Дайте да видим какво сте намерили — рече той.
Антъни му подаде пет-шест листа хартия.
— Да не искате да кажете, че това са единствените престъпления в участъка ви! — възкликна Блогс.
— Не, разбира се — отвърна Антъни. — За нас не представляват интерес пиянски свади, семейни скандали, неспазване на затъмнението, пътни нарушения или престъпления, чиито извършители са вече арестувани.
— Извинявайте — рече Блогс. — Май не съм се събудил още. Дайте да ги прочета.
Имаше три обира на къщи. При два от тях бяха взети ценни вещи — в първата бижута, във втората кожи.
— Той може да вземе нещо ценно само за да ни отклони от следата. Отбележете ги на картата, ако обичате. Може да се окажат част от общата му стратегия. — Блогс подаде двата листа обратно на Антъни. Съобщението за третата кражба току-що бе дошло и не се знаеха още никакви подробности. Антъни обозначи местоположението й на картата.
Стотици потребителски книжки бяха откраднати от едно бюро за купони в Манчестър.
— На него не му трябват купони — заяви Блогс, — а храна. — Той отдели това листче. В покрайнините на Престън бе откраднато колело, а в Бъркънхед имаше едно изнасилване.
— Не ми се вярва да си пада по изнасилванията, но го отбележете за всеки случай — каза Блогс на Антъни.
Кражбата на колелото и третият обир се оказаха твърде наблизо.
— Блокпостът, от който е откраднато колелото, близо до главната линия ли е?
— Струва ми се, да — кимна Антъни.
— Да предположим, че Фейбър се е криел във влака и някак си сме го изпуснали. Това ли е първата спирка след Ливърпул?
— Много е възможно.
Блогс погледна листа.
— Откраднато е палто и на негово място е оставено мокро яке.
— Може да е всеки — сви рамене Антъни.
— Откраднати коли няма, така ли?
— Нито пък лодки или магарета — отвърна Антъни. — Няма толкова много кражби на коли тия дни. С тях няма проблем — хората сега търсят бензин.
— Бях сигурен, че ще открадне кола в Ливърпул — плесна се по коляното от безсилие Блогс. — Колелото няма да му свърши кой знае каква работа.
— Мисля, че трябва да тръгнем по тая следа — настоя Антъни. — Това е най-доброто, с което разполагаме.
— Добре. Но междувременно проверете още веднъж ония кражби: да видим дали са взети храни или дрехи — потърпевшите може да не са забелязали в началото. Покажете снимката на Фейбър и на изнасилената жертва. И продължавайте да проверявате всички престъпления. Можете ли да ми осигурите транспорт до Престън?
— Ще ви намеря кола — каза Антъни.
— Колко време ще ви трябва да получите повече подробности за третата кражба?
— Сигурно разпитват жертвите в този момент — каза Антъни. — Докато стигнете до блокпоста, би трябвало да разполагам с пълна картина на случилото се.
— Не ги оставяйте да се мотаят — посегна към палтото си Блогс. — Ще ви се обадя, щом пристигна.
— Антъни? На телефона е Блогс. Аз съм при блокпоста.
— Не си губете времето там. Третата кражба е била извършена от вашия човек.
— Сигурен ли сте?
— Освен ако няма двама луди, дето се разхождат из района и заплашват хората с ками.
— Кого?
— Две стари дами, които живеят сами в малката си къщичка.
— О, Господи! Мъртви ли са?
— Не, освен ако не са умрели от възбуда.
— Какво?
— Идвайте тук. Ще видите какво искам да кажа.
— Пристигам.
В такива къщи живеят стари и самотни дами. Обикновено по две. Покрай вратата на квадратната стара къща растеше храст дива роза, подхранван от хилядите чайници изхвърлени чаени листа. В градинката отпред зеленчуковите лехи бяха поддържани изрядно, а оградата от жив плет бе подстригвана съвсем скоро. На прозорците с оловни рамки имаше пердета в розово и бяло, портата поскърцваше. Входната врата бе боядисвана старателно от някой аматьор и на нея висеше подкова — за чукане.
Блогс похлопа, отвори му старица на осемдесет години с ловна пушка в ръка.
— Добро утро — каза той. — Аз съм от полицията.