Трудно беше. По пътищата се движеха главно военни коли, а той нямаше военни документи. Не можеше да ги заблуди, че кара хранителни продукти, просто защото в колата нямаше нищо. Кой пътуваше тия дни? Моряци в отпуска, командировани държавни служители, от време на време някой почиващ, квалифицирани работници… Това беше. Щеше да се представи за инженер, специалист в някаква мъчноразбираема специалност, като високотемпературни смазочни масла например, и да каже, че отива да разреши някакъв производствен проблем във фабриката в Инвърнес. Ако го попитаха коя фабрика, щеше да каже, че е секретна. (Крайната цел трябваше да е твърде далеч от истинската; така че да не може да го разпитва някой, който със сигурност знае, че на това място такава фабрика няма.) Инженерите консултанти едва ли се обличаха с гащеризони като оня, който бе откраднал от двете сестри, но по време на война всичко бе възможно.
След като измисли тази версия, престана да се бои толкова от някоя случайна проверка. Опасността да го спре човек, който търси специално Хенри Фейбър, шпионина беглец, беше друг въпрос. Имаха оная снимка…
Познаваха лицето му. Неговото лице!
…и не след дълго щяха да имат описание на колата, с която пътуваше. Не вярваше, че ще тръгнат да поставят бариери, защото нямаше начин да се сетят закъде пътува, но беше сигурен, че всеки полицай в областта ще се оглежда за сив „чипонос“ „Морис Каули“, регистрационен номер МЛН-29.
Ако го забележеха в открита местност, нямаше да го заловят веднага. Селските полицаи не караха коли, а велосипеди. Но някой полицай щеше да се обади в управлението си и след няколко минути колите щяха да се втурнат по следите на Фейбър. Види ли полицай, реши той, ще зареже тая кола, ще открадне друга и ще се отклони от първоначалния си маршрут. Но из рядко населените полета на Шотландия имаше доста голям шанс да стигне чак до Абърдийн, без да мине покрай някой селски полицай. В градовете беше друго. Там опасността да го подгони полицейска кола бе много голяма. А нямаше кой знае каква надежда да избяга — колата му беше стара и сравнително бавна. Пък и полицаите обикновено бяха добри шофьори. В най-добрия случай щеше да се измъкне от колата и да се скрие всред тълпата или да се шмугне в някоя странична улица. Той се канеше да захвърли колата и да открадне друга при всяко влизане в голям град. Проблемът беше, че ще остави зад себе си следа, широка цяла миля, та МИ-5 да тръгне по нея. Може би едно компромисно решение тогава — ще кара в градовете, но ще се мъчи да минава само по страничните улички. Фейбър си погледна часовника. Щеше да стигне в Глазгоу на свечеряване, а след това щеше да се възползва от прикритието на тъмнината.
Е, не беше кой знае какво решение, но пък щеше да е в пълна безопасност само ако не бе станал шпионин.
Докато преминаваше високия хиляда и шестстотин метра връх Битък, заваля. Фейбър спря и излезе да вдигне брезентовия гюрук. Беше потискащо топло. Фейбър погледна нагоре. Твърде бързо се бе заоблачило. Нямаше да мине без гръмотевици и святкане.
Докато караше, откри някои от дефектите на малката кола. Гюрукът беше нацепен на няколко места и оттам капеше и духаше, а малката чистачка бършеше само горната половина на предното стъкло, поради което видимостта беше лоша. Теренът ставаше все по-планински и моторът започна осезаемо да прохърква. Не беше за чудене — колата беше на повече от двайсет години, а я натискаха яко.
Дъждът спря. Бурята се бе разминала, но небето си оставаше притъмняло, а въздухът трептеше от напрежение.
Фейбър премина през Крофърд, сгушен всред зелените хълмове, и Абингтън, състоящ се от църква и поща на западния бряг на река Клайд, и Лесмахаго, след който започваше обраслата с пирен пустош.
Половин час по-късно стигна до предградията на Глазгоу. Щом навлезе в застроената част, той се отклони на север от главното шосе с надеждата да заобиколи града, тръгна по страничните улички, пресичащи основните артерии в източната част, и накрая стигна до Камбърнод Роуд, откъдето пое отново на изток и се измъкна от града.
Стана по-бързо, отколкото очакваше. Късметът му продължаваше да работи.
Озова се на шосе А-80, премина покрай фабрики, мини и ферми. Пред очите му прелитаха още и още шотландски имена: Милърстон, Степс, Мурхед, Молинбърн, Кондорат.
Късметът му изневери някъде между Камбърнод и Стърлинг.
Бе натиснал педала на газта по една права, леко спускаща се отсечка. Полята от двете страни се простираха докъдето поглед стигаше. Стрелката достигна четирийсет и пет мили в час и изведнъж нещо в мотора изтрещя много силно, като че ли тежка верига задра по зъбчати колела. Фейбър намали скоростта на трийсет, но тракането продължи. Явно се бе счупила някоя голяма и важна част от машинката. Той се вслуша внимателно в шума на мотора. Или счупен сачмен лагер в скоростната кутия, или дупка в някаква важна част. Със сигурност не беше нещо просто, като например запушен карбуратор или зацапана свещ, явно, че без сервиз нямаше да се оправи.