Той спря и вдигна капака. Като че ли имаше прекалено много масло навсякъде, но иначе видима повреда не личеше. Той седна отново зад кормилото и потегли. Колата определено бе загубила мощност, но поне още вървеше.
Три мили по-нататък от радиатора започна да излиза пара. Фейбър разбра, че колата скоро съвсем ще спре. Той започна да търси място къде да я захвърли и попадна на кален коловоз, вероятно водещ към някоя ферма. На стотина метра от шосето коловозът кривваше зад един къпинов храст. Фейбър спря зад храста и угаси мотора. Съскането на излизащата пара постепенно утихна. Той излезе от колата и заключи вратата. Усети, че изпитва някакво съжаление към Ема и Джеси — доста трудно щяха да си поправят автомобила преди края на войната.
Той тръгна към шосето. Оттам колата не се виждаше. Значи щеше да мине ден или два, преди да предизвика нечии подозрения. „Дотогава може да съм в Берлин“, помисли си Фейбър и закрачи по пътя. Рано или късно щеше да стигне до някой град, откъдето можеше да открадне друга кола. Движеше се доста добре — преди по-малко от двайсет и четири часа бе излязъл от Лондон и имаше на разположение още толкова, докато подводницата се появи на уречената среща — на другия ден, в шест следобед.
Слънцето бе залязло отдавна и сега изведнъж стана тъмно. Фейбър едва виждаше пътя пред себе си. За щастие по средата имаше бяла линия — изобретение, продиктувано от желанието за повече безопасност по време на затъмненията, и той тръгна по нея. Нощта беше тиха и щеше навреме да чуе всяко приближаващо превозно средство.
Всъщност го задмина само една кола. Той чу боботенето на мотора отдалече, отби се от шосето и легна в тревата на няколко метра от него, докато автомобилът се изгуби от погледа му. Беше голям — „Воксхол Десет“, реши Фейбър — и се движеше доста бързо. Той го остави да отмине, после се надигна и пое по пътя. Двайсет минути по-късно го видя отново, спрял отстрани на банкета. Ако го бе забелязал навреме, щеше да заобиколи през полето, но фаровете и моторът бяха угасени и Фейбър едва не се блъсна в него в тъмнината.
Преди да съобрази какво да прави, някой светна с фенерче изпод капака и някакъв глас изрече:
— Хей, има ли някой там?
— Моторът ли се повреди? — попита Фейбър и влезе в лъча на фенерчето.
— Абе, май че нещо такова.
Лъчът се наведе надолу, Фейбър се приближи и в отразената светлина видя мустакатото лице на мъж на средна възраст в двуреден костюм. В другата си ръка мъжът държеше някак неловко голям гаечен ключ, явно не знаеше какво да прави с него.
— Какво й стана? — Фейбър погледна мотора.
— Няма мощност — заяви мъжът, заваляйки съгласните. — Както си вървеше като часовник, и изведнъж почна да прекъсва. Ох, хич не разбирам от коли. — Той насочи лъча отново към Фейбър и попита с надежда: — А вие разбирате ли?
— Не съвсем — отвърна Фейбър, — но мога да видя, когато има измъкнат кабел. — Той взе фенерчето от мъжа, наведе се към мотора и вкара измъкналия се кабел обратно в главата на цилиндъра. — Опитайте сега.
Мъжът се качи в колата и запали мотора.
— Идеално! — надвика шума той. — Вие сте гений! Качвайте се!
На Фейбър му мина през ум, че това може да е капан на МИ-5, но бързо отхвърли тая мисъл — ако знаеха къде е, а това беше малко вероятно, защо трябваше да пипат така внимателно? Можеха лесно да пратят двайсет полицаи и няколко бронирани коли, за да го заловят.
Той се качи в колата.
Шофьорът потегли и запревключва бързо, докато не достигнаха една добра скорост. Фейбър се намести удобно.
— Между другото, казвам се Ричард Портър — рече шофьорът.
Фейбър се сети светкавично за личната си карта в портфейла.
— Джеймс Бейкър.
— Здравейте. Сигурно съм ви подминал по пътя, но не ви видях.
Фейбър осъзна, че човекът му се извинява, дето не го е взел — всички качваха стопаджии, откак започна бензиновата криза.
— Няма нищо — рече Фейбър. — Сигурно съм се отбил зад някое храстче, естествени нужди, знаете. Чух наистина, че минава кола.