— Отдалече ли идвате? — Портър му предложи пура.
— Много сте любезен, но не пуша — отвърна Фейбър. — Да, идвам от Лондон.
— Все на стоп?
— Не. Колата ми се счупи долу, в Единбург. Явно трябва някаква част, дето я нямат на склад, та се наложи да я оставя в сервиза.
— Лош късмет. Е, аз отивам до Абърдийн, та мога да ви оставя където искате.
Това беше наистина голям удар. Фейбър затвори очи и си представи картата на Шотландия.
— Чудесно! — възкликна той. — Аз отивам в Банф, така че Абърдийн ще свърши добра работа. Само дето мислех да хвана по главния път… Не си взех пропуск. Абърдийн забранена зона ли е?
— Само пристанището — каза Портър. — Всеки случай няма защо да се тревожите за такива работи, докато сте в моята кола — аз съм мирови съдия и началник на гражданската отбрана. Какво ще кажете, а?
Фейбър се усмихна в тъмното.
— Благодаря. Това щатна работа ли е? Като съдия, искам да кажа?
Портър запали пурата си и издуха дима.
— Не съвсем. Всъщност аз съм пенсионер. Бях адвокат, докато не откриха, че имам слабо сърце.
— Така ли? — Фейбър се опита да вложи някакво съчувствие в гласа си.
— Да не ви пречи димът? — каза Портър, размахвайки дебелата пура.
— Въобще не.
— Какво ви води в Банф?
— Аз съм инженер. Един проблем във фабриката, всъщност работата е малко секретна…
— Не казвайте нищо повече — вдигна ръка Портър. — Разбирам.
Двамата замълчаха. Колата профуча през няколко градчета. Портър очевидно познаваше шосето много добре, за да кара толкова бързо в тъмнината. Голямата кола просто топеше разстоянието. Равномерното й движение приспиваше Фейбър. Той прикри прозявката си.
— По дяволите, сигурно сте уморен — каза Портър. — Колко съм глупав. Я не се правете на прекалено възпитан и си дремнете!
— Благодаря ви — усмихна се Фейбър — Ще подремна.
Колата се полюляваше също като влака и Фейбър пак бе споходен от своя кошмар с пристигането, само че този път малко по-различен. Вместо да обядва във влака и да говори за политика със спътника си, той трябваше по някаква неизвестна причина да пътува в тендера за въглища, седнал върху куфара с радиото, опрял гръб в твърдата желязна стена. Когато влакът пристигна на гара Уотърлу, всички наоколо, включително и слизащите, носеха по една малка снимка на Фейбър с отбора по бягане; и всички се споглеждаха и сравняваха лицата наоколо с това на снимката. При бариерата контрольорът го хвана за рамото: „Ти си човекът от снимката, нали?“ Фейбър установи, че не може да изрече и дума. Само се взираше в снимката и си спомняше как бе тичал, за да спечели тази купа. Господи, как бе тичал — бе атакувал прекалено рано, бе започнал последния спринт четвърт миля преди финалната права и през последните 500 метра едва не бе умрял — може би и сега щеше да умре заради тази фотография в ръката на оня човек… той му викаше: „Събуди се! Събуди се!…“ Изведнъж Фейбър се намери отново в колата на Ричард Портър, който му казваше да се събуди.
За миг дясната му ръка се озова в левия ръкав, където бе скрита камата, после той се сети, че за Портър Джеймс Бейкър е само един безобиден стопаджия, и се отпусна.
— Събуждате се като войник — рече Портър развеселено. — Ето го Абърдийн.
Фейбър забеляза аристократичното произношение и си спомни, че Портър е съдия и член на полицейската управа. На бледата светлина на настъпващия ден лицето му беше червендалесто, а мустаците лъщяха. Палтото му от камилска вълна изглеждаше скъпо. Беше богат и влиятелен човек и ако изчезнеше, щяха веднага да почнат да го търсят. Фейбър реши да не го убива.
— Добро утро — усмихна се той и се загледа през прозореца в гранитния град.
Движеха се бавно по някаква главна улица с магазини от двете страни. Неколцината подранили отиваха все в една посока — сигурно са рибари, реши Фейбър. Изглеждаше студено и ветровито място.
— Искате ли да се избръснете и да закусите, преди да продължите? Заповядайте у нас — каза Портър.
— Много сте любезен…
— Нищо подобно. Ако не бяхте вие, щях още да съм на А-80 при Стърлинг и да чакам да отвори някой сервиз.
— … но няма да се възползвам от поканата ви, благодаря. Искам да продължа.
Портър не настоя и Фейбър долови, че отказът му бе посрещнат с облекчение.
— В такъв случай ще ви оставя на Джордж Стрийт — оттам започва шосе А-96, което води право в Банф. — След миг колата спря. — Стигнахме.