Щом излезе от пристанището, той усети полъха на студен бриз. Дано не предвещава разваляне на времето, искрено се помоли той. Морето беше изненадващо бурно и малката, но яка лодка се вдигна високо на вълните. Фейбър отвори широко дросела, консултира се с компаса на таблото и определи курса. В сандъче под кормилото намери някакви карти — изглеждаха стари, но малко употребявани, явно шкиперът познаваше морето наоколо добре и нямаше нужда от тях. Фейбър провери координатите, които бе запаметил оная нощ в Стокуел, нагласи по-точно курса и застопори кормилото.
По прозорците на кабината се стичаше вода. Фейбър не можеше да каже дали е дъжд или просто пръски. Вятърът режеше като с нож гребените на вълните. Фейбър подаде за миг глава и лицето му бе обляно с вода.
Той включи радиото. То забръмча и изпука. Фейбър завъртя ключа за честотите и попадна на някакви прекъсващи съобщения. Апаратът работеше безупречно. Той превключи на честотата на подводницата, после го загаси — беше прекалено рано да се свързва с тях.
Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-големи ставаха вълните. Сега всяка изправяше лодката назад като подплашен кон и я полюшваше за миг на върха си, преди да я запрати надолу в ужасяващите дълбини. Фейбър се взираше през прозорците като слепец. Нощта бе настъпила и той не виждаше нищо. Започна да му прилошава.
Щом си кажеше, че по-голяма вълна вече не може да дойде, и нова водна маса, по-огромна от предишните, го понасяше към небето и следваха една след друга, така че лодката все беше с кърмата нагоре към небето или надолу към морското дъно. В една особено дълбока бразда внезапно го обля ярката, сякаш дневна светлина на проблеснала светкавица. Фейбър видя как сиво-зелената водна маса се спуска върху носа и залива палубата и кабинката, където стоеше той. Не можа да разбере дали последвалият ужасен трясък бе от гръмотевицата или от разцепващите се дъски на лодката. Той неистово затърси спасителен пояс наоколо. Нямаше.
Нова светкавица раздра небето. Фейбър се вкопчи в застопореното кормило и опря гръб в стената на кабината, за да се задържи изправен. Нямаше смисъл да се мъчи да дърпа лостовете — беше безпомощен пред водната стихия.
Повтаряше си, че лодката би трябвало да е строена така, че да издържа на подобни внезапни бури. Но не можа да се убеди. Опитните рибари сигурно щяха да видят признаците за подобен ураган и щяха да си останат на брега, знаейки, че лодката им няма да издържи в такова време.
Нямаше представа къде се намира. Можеше да се е върнал обратно в Абърдийн или да е стигнал до мястото на срещата. Фейбър седна на пода и включи радиото. Неистовото люлеене му пречеше дори да върти копчетата. Когато апаратът загря, той завъртя шайбите, но не можа да хване нищо. Усили докрай — пак нищо.
Антената сигурно се бе изтръгнала от покрива.
Той превключи на „Предаване“ и повтори няколко пъти: „Обадете се“, след което нагласи на „Приемане“. Слаба надежда имаше някой да го чуе.
После угаси мотора, за да пести гориво. Трябваше да издържи бурята, ако успееше, а след това да се опита да поправи или смени антената. Можеше да му потрябва гориво.
При следващата голяма вълна лодката се плъзна застрашително настрани и той осъзна, че му трябва мощността на мотора, за да посреща челно вълните. Дръпна стартера. Моторът не запали. Опита няколко пъти и се отказа, ругаейки сам себе си, че го беше угасил.
Лодката се завъртя така силно, че Фейбър падна и си удари главата в кормилото. Лежеше замаян на пода и очакваше лодката всеки момент да се преобърне. Нова вълна се стовари върху кабината и счупи стъклата на прозореца. Изведнъж Фейбър се оказа под водата. Сигурен, че лодката потъва, той се изправи, залитайки, на крака и изплува на повърхността. Всичките прозорци бяха счупени, но лодката още се държеше. Фейбър отвори с ритник вратата и водата нахлу вътре. Той се вкопчи в кормилото, за да не го отнесе в морето.
Невероятно беше, но бурята се усилваше. Една от последните съзнателни мисли на Фейбър беше, че по тия места такива бури сигурно има един път на сто години. След това цялото му внимание и воля се насочиха върху това как да се задържи за кормилото. Трябваше да се завърже за него, но не смееше да го пусне, за да потърси въже. Загуби всякакво чувство за горе и долу, докато лодката подскачаше и танцуваше по грамадните като канари вълни. Ураганни ветрове и хиляди тонове вода се мъчеха да го изтръгнат от мястото му. Нозете му се плъзгаха непрекъснато по мокрия под, а мускулите на ръцете му горяха от болка. Той поемаше въздух, щом главата му се покажеше над водата, но иначе се мъчеше да не диша. На няколко пъти едва не загуби съзнание и смътно долови, че плоският покрив на кабината е изчезнал.