При всяко проблясване на светкавица съзираше за миг кошмара около себе си. С изненада установи, че може точно да определи къде е голямата вълна — отпред, отзад, надигаща се под него или далеч встрани. С ужас установи също, че не чувства ръцете си, и погледна надолу да види дали са още там, вкопчени в кормилото, замръзнали в нещо като rigor mortis. Ревът на бурята го оглушаваше, вятърът се бе слял с гръмотевиците и морето.
Усещаше, че бавно загубва способността си да разсъждава разумно. В нещо прилично по-скоро на мираж, отколкото на халюцинация, видя пред себе си момичето, което го бе заглеждало на плажа. Тя вървеше ли, вървеше в прилепнал бански костюм по подскачащата палуба, но тъй и не стигна до него. Фейбър знаеше, че когато се приближи достатъчно, той ще вдигне мъртвите си ръце от кормилото и ще ги протегне към нея, но продължи да си казва: „Още не, още не“, докато тя вървеше към него и се усмихваше, полюлявайки хълбоци. Той се изкушаваше да пусне кормилото и сам да измине делящото ги разстояние, но нещо в дълбините на съзнанието му подсказваше, че ако помръдне, никога няма да я достигне, затова чакаше и я гледаше, и се усмихваше от време на време, и дори когато затвореше очи, пак я виждаше.
Вече непрекъснато губеше съзнание. Разумът потъваше някъде, морето и лодката изчезваха, след тях и момичето, после нещо го разтърсваше, той идваше на себе си и откриваше, колкото и да бе невероятно, че все още държи кормилото и още е жив. За известно време успяваше да запази съзнание, после изтощението отново вземаше връх.
В един от последните проблясъци на съзнание забеляза, че вълните се движат само в една посока и отнасят и лодката натам. Нова светкавица проряза небето и той съзря някаква огромна маса, чудовищна вълна… не, не беше вълна, а скала. Облекчението, че наблизо има земя, бе пометено от ужаса да не го захвърлят вълните върху нея и да не го размажат. Съвсем безсмислено той дръпна стартера, после бързо посегна към кормилото, но пръстите му повече не искаха да се свият.
Нова вълна повдигна лодката и я метна надолу като счупена играчка. Докато пропадаше, все още вкопчен в кормилото с една ръка, Фейбър видя една стърчаща, остра като кама скала. Лодката щеше да се наниже на нея… корпусът само драсна края и полетя нататък.
Сега огромните, гигантски като планини вълни се разбиваха в скалите. Следващата се оказа прекалено голяма за дървената лодка. Тя полетя надолу и трясъкът от разцепващите се дъски просто експлодира в ушите на Фейбър. С лодката беше свършено…
Водата се отдръпна и той разбра, че дъното се беше разпукало, защото се бе ударило в… земя. Той се взря невиждащо в осветения в този миг от нова светкавица малък плаж. Морето повдигна изпотрошената лодка от пясъка, водата заля отново палубата и събори Фейбър. Но той бе видял всичко ясно, като да беше ден, в оня кратък миг. Плажът беше тесен и вълните се разбиваха в самите скали. Но вдясно имаше малък пристан и някаква рампа водеше до върха на скалата. Фейбър съзнаваше, че ако напусне лодката и се опита да се добере до плажа, следващата вълна ще го убие с тоновете си вода или ще пръсне главата му като яйце о скалите. Но ако помежду две вълни успееше да се добере до мостика, можеше да се изкатери по рампата и да се спаси.
Следващата вълна разцепи палубата като бананова обелка. Лодката просто се разпадна под краката му и Фейбър усети, че оттеглящият се прибой го всмуква назад. Той се изправи, олюлявайки се, краката му се подгъваха като гумени, и хукна напред през плитчината към мостика. Да пробяга тия няколко метра, се оказа физически най-трудното нещо в живота му досега. Искаше да се спъне, за да може да си почине във водата, да умре, но не падна, точно както не бе паднал и като спечели онова състезание на 5000 метра. Изведнъж се блъсна в една от подпорите на мостика, протегна нагоре ръце и се вкопчи в дъските, после се изтегли нагоре, брадичката му се показа над ръба, той залюля крака и се претърколи отгоре.
Вълната връхлетя, докато се изправяше на колене. Той се хвърли напред. Вълната го повлече няколко метра, после го удари в дъските. Той нагълта вода, пред очите му всичко заигра. Когато огромната тежест се вдигна от гърба му, той събра цялата си воля и се опита да стане. Не можа. Усети, че нещо го тегли неумолимо назад, и изведнъж го обзе неочаквана ярост. Нямаше да се остави… не и сега, по дяволите. Той започна да ругае шибаната буря и морето, и англичаните, и Пърсивал Годлиман, и изведнъж установи, че се е изправил на крака и тича, тича далеч от морето, нагоре по рампата, тича със затворени очи и зяпнала уста, един луд, чиито дробове ще се пръснат и чиито кости ще се разцепят от подобно усилие, тича, без да знае накъде — единственото, което знае, е, че няма да спре, докато не падне в несвяст.