Рампата беше дълга и стръмна. Здрав и силен човек би я пробягал цялата, ако е отпочинал и тренира редовно. Олимпийски състезател би стигнал до половината, ако е уморен. Един обикновен четирийсетгодишен мъж би успял да мине не повече от метър-два.
Фейбър стигна до върха.
Някъде метър преди края на рампата усети остра болка, нещо като лек сърдечен удар, и загуби съзнание, но краката му направиха механично още две стъпки, преди да се строполи на прогизналата трева.
Не разбра колко време бе лежал така. Когато отвори очи, бурята още вилнееше, но вече се бе съмнало и на няколко метра пред себе си той съзря малка къщичка, в която, изглежда, живееха хора.
Надигна се на колене и запълзя бавно, безкрайно бавно към вратата.
18.
Подводницата, модел У-505, описа спокойно голям кръг; мощните дизелови мотори пухтяха бавно, докато тя се носеше през дълбините като сива, беззъба акула. Командирът, лейтенант Вернер Хеер, пиеше ерзац кафе и се мъчеше да не пали нова цигара. Бяха изкарали дълъг ден и още по-дълга нощ. Не му харесваше сегашната задача — той беше човек на действието, тук нямаше какво да се прави; освен това му бе ужасно неприятен тоя мълчаливец от Абвера с излъчващи пословично лукавство сини очи, когото му бяха натрапили на борда.
Майорът от разузнаването хер Вол седеше срещу капитана. Този човек сякаш не знаеше умора, по дяволите. Сините очички попиваха всичко наоколо, но изражението в тях не се променяше. Униформата му никога не се намачкваше въпреки неудобствата на живота под водата; на всеки двайсет минути по часовник запалваше нова цигара и я изпушваше до четвъртинчова угарка. Хеер би спрял да пуши просто за да може да забрани и на другите и да лиши Вол от това удоволствие, но беше прекалено пристрастен към тоя си навик, за да го направи.
Никога не бе обичал хората от разузнаването, винаги бе имал чувството, че събират сведения и за него. Не обичаше да работи и с Абвера. Подводницата му бе направена да води бой, не да се мотае около британския бряг и да прибира разни тайни агенти. Изглеждаше му чиста лудост рискуването на такава скъпа бойна машина, да не говорим за обучения й екипаж, и то заради човек, който можеше въобще да не се появи.
Хеер допи чашата си и сви лице в гримаса.
— Отвратително кафе — рече той. — Толкова е гадно на вкус.
Безчувственият поглед на Вол се спря върху му за миг и се отмести настрани. Той нищо не каза.
Непроницаем както винаги. Да върви по дяволите. Хеер се размърда неспокойно на стола си. На палубата на някой кораб би кръстосвал безспир напред-назад, но в подводницата човек се научава да избягва излишните движения.
— Вашият човек няма да дойде в това време, да знаете — каза той накрая.
— Ще чакаме до шест сутринта — рече небрежно Волф и погледна часовника си.
Не беше заповед — Вол не можеше да заповядва на Хеер, просто се съобщаваше един факт, а това само по себе си вече беше обида към офицера с по-висок ранг. И Хеер му го каза.
— И двамата изпълняваме заповедите си — рече Вол. — Моите, както знаете, идват от много високо място, наистина много високо.
Хеер овладя яда си. Младежът беше прав, разбира се. Хеер щеше да изпълни заповедта, но щом се върнеха в пристанището, щеше да направи рапорт за неподчинение срещу Вол. Не че щеше да има някакво значение — петнайсет години във флота го бяха научили, че хората от Главната квартира сами създават законите…
— Е, дори и да е такъв глупак, че да излезе в морето в такова време, вашият човек сто на сто не е толкова опитен моряк, та да оцелее.
Единственият отговор на Вол беше пак онзи празен, безизразен поглед.
— Вайсман? — повика Хеер радиотелеграфиста.
— Няма нищо, сър.
— Имам чувството, че шепотът, който хванахме преди няколко часа, беше от него — каза Вол.
— Ако е бил той, тогава е доста далеч от мястото на срещата, сър — каза радиотелеграфистът. — Беше просто като пукането на светкавица.
— Ако не е бил той, значи не е бил — добави Хеер. — Ако е бил той, вече се е удавил.