— Вие не познавате този човек — каза Вол и този път в гласа му се появи нещо като вълнение.
Хеер не отговори. Шумът на мотора леко се промени и на него му се стори, че дочува някакво леко чукане. Ако се увеличеше по обратния път, щеше да се наложи да го прегледат, щом се върнат. При всички случаи можеше да ги накара да го отворят дори и само за да избегне едно повторно плаване с отвратителния майор Вол.
— Искате ли още кафе, сър? — подаде глава през вратата един моряк.
— Ако изпия още едно, ще взема да пикая кафе — поклати глава Хеер.
— Аз ще пия, ако обичате — каза Вол и извади цигара.
При това Хеер погледна часовника си. Беше шест и десет. Лукавият майор Вол не бе запалил цигарата в шест, за да задържи подводницата още няколко минути.
— Поемаме курс към дома — каза Хеер.
— Един момент — рече Вол. — Мисля, че трябва да погледнем на повърхността, преди да тръгнем.
— Я не ставайте глупак! — озъби се Хеер. Знаеше, че е на сигурна почва сега. — Имате ли представа каква буря бушува горе? Няма да можем да отворим люка, а и през перископа няма да се види нищо на повече от няколко метра.
— Откъде знаете какво е горе?
— Опит.
— Тогава поне се свържете с базата и им кажете, че нашият човек не се е явил на срещата. Може да ни наредят да останем.
— Не е възможно да се свържем по радиото с базата от тази дълбочина — въздъхна отегчено Хеер.
— Капитан Хеер, искрено ви препоръчвам да изплувате на повърхността и да се свържете по радиото с базата, преди да напуснете мястото на срещата — най-после загуби спокойствие Вол. — Човекът, когото трябва да приберем, носи информация от съдбоносно значение. Фюрерът очаква доклада му.
— Благодаря ви, че ми съобщихте мнението си, майоре — каза Хеер и се обърна. — Пълен напред! — изкомандва той.
Мъркането на двата мотора прерасна в рев и подводницата започна да набира скорост.
Четвърта част
19.
Когато Люси се събуди, бурята още фучеше навън. Тя се наведе през леглото внимателно, за да не събуди Дейвид, и взе часовника си от пода. Беше малко след шест. Вятърът виеше в комина. Дейвид можеше да си поспи, днес нямаше да се свърши кой знае какво.
Тя се зачуди дали през нощта не са изпопадали някои плочи от покрива. Трябваше да провери. Но щеше да се наложи да изчака, докато Дейвид излезе, иначе щеше да й се сърди, че не го е накарала той да види.
Тя се измъкна от леглото. Беше много студено. Топлото време през последните дни ги бе подлъгало, че още ще има лято. Сега беше студено като през ноември. Тя изхлузи фланелената нощница през глава и бързо навлече бельо, панталони и пуловер. Дейвид се размърда. Тя го погледа, той се обърна, но не се събуди.
Люси прекоси малката площадка и надникна в стаята на Джо. Тригодишният малчуган вече спеше в креватче, а не в люлката, и често падаше през нощта, без да се събужда. Тази сутрин си беше в леглото, спеше по гръб, с отворена уста. Люси се усмихна. Беше наистина като ангелче.
Тя слезе тихо по стълбите и за миг се почуди защо се бе събудила толкова рано. Може би Джо се бе размърдал, а може и бурята да беше виновна.
Люси коленичи пред камината, навивайки нагоре ръкавите на пуловера си, и започна да разпалва огъня. Докато чистеше скарата, започна да си подсвирква някаква песничка, която бе чула по радиото. Тя изгреба студената пепел, а големите буци остави за новия огън. Сухият мъх служеше за разпалване, а отгоре се слагаха дърва и въглища. Понякога използваше само дърва, но въглищата бяха по-добри за такова време. Люси подържа един вестник встрани от пламъците, за да почне да тегли коминът. Когато го махна, дърветата горяха, а въглищата бяха почервенели. Тя сгъна вестника и го постави под камарата с въглища — за утре.
Огънят скоро щеше да затопли малката къща, но чаша горещ чай щеше да й дойде добре в това време. Люси отиде в кухнята и сложи чайника на електрическия котлон. После постави две чаши на подноса, намери цигарите на Дейвид и пепелника, направи чая, наля го и понесе подноса към стълбите.
Тъкмо понечи да се качва нагоре, когато чу някакво почукване. Тя се намръщи, но реши, че е вятърът, и направи още една крачка. Звукът се повтори. Сякаш някой чукаше на входната врата.
Беше безумие, разбира се. Нямаше кой да почука на вратата — само Том, а той винаги влизаше през кухнята и никога не чукаше.
Отново потропване. Тя слезе по стълбите и отвори вратата, като придържаше подноса с една ръка.