Дейвид влезе и му предложи цигара. Той отказа.
— Къде съм? — попита непознатият, след като изпи чая си.
— Това място се нарича Островът на бурите — отвърна Дейвид.
Сянка на облекчение мина по лицето на непознатия.
— Мислех, че ме е отнесло обратно в Абърдийн.
— Вероятно ви е довлякло в залива — рече Дейвид и помести голите стъпала на странника към огъня, за да се стоплят. — Водата все влачи по нещо. Така се е създал и плажът.
Джо влезе с подпухнали от съня очички, като влачеше едноръка панда, голяма колкото самия него. Когато видя непознатия, той хукна към Люси и завря лице в полата й.
— Изплаших момиченцето ви — усмихна се новодошлият.
— Той е момче. Трябва да го подстрижа. — Люси вдигна Джо на скута си.
— Съжалявам. — Очите на странника се притвориха и той се олюля на стола.
— Трябва да сложим горкия човек да си легне, Дейвид — скочи Люси, захвърляйки Джо на дивана.
— Чакай малко — спря я Дейвид и се приближи към непознатия. — Дали има други оцелели? — запита го той.
— Бях сам — вдигна глава мъжът. Явно беше на границата на силите си.
— Дейвид… — отвори уста Люси.
— Още един въпрос — съобщихте ли на бреговата охрана маршрута си?
— Какво значение има? — възкликна Люси.
— Има значение, защото, ако им е казал, сега може някой да рискува живота си да го търси, а ние трябва да им съобщим, че е в безопасност.
— Не… не съм им казвал… — прошепна мъжът тихо.
— Стига толкова — каза Люси на Дейвид и коленичи пред непознатия. — Можете ли да се изкачите догоре?
Той кимна и се надигна бавно.
Люси прехвърли ръката му през рамото си и започна да пристъпя внимателно.
— Ще го сложа на леглото на Джо — каза тя.
Качваха стъпалата едно по едно, като на всяко спираха. Когато стигнаха догоре, бледият цвят, който огънят бе възвърнал на лицето му, бе изчезнал съвсем. Люси го отведе в малката спалня. Той се строполи на леглото.
Люси го зави внимателно с одеялата, подпъхна ги от двете страни и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата.
Вълна от огромно облекчение обля Фейбър. През последните няколко минути му бяха необходими наистина свръхчовешки усилия, за да се контролира успешно. Той се чувстваше безпомощен, победен и болен.
След като входната врата се бе отворила, си беше разрешил да припадне за малко. Опасността възникна, когато красивото момиче започна да го съблича и той си спомни за филмчето, залепено на гърдите му. Разрешаването на този проблем бе пробудило бдителността му. Освен това се беше изплашил да не повикат линейка, но подобно нещо не бе споменато — може би островът беше твърде малък, за да има своя болница. Добре, че не беше на материка — там нямаше да може да им попречи да съобщят за корабокрушението. Както и да е, въпросите на съпруга сочеха, че поне засега подобни изгледи не се очертаваха.
Фейбър нямаше сили да мисли в момента за бъдещите си проблеми. Засега изглеждаше в безопасност. В момента нещата се изчерпваха дотук. Междувременно беше на топло и сухо, и бе жив, а леглото бе меко.
Той се обърна и огледа щателно стаята — врата, прозорец, комин. Навикът да действа предпазливо щеше да надживее всичко освен самата смърт. Стените бяха розови, като че ли младите бяха очаквали момиче. На пода имаше влакче и много книжки с картинки. Беше уютно и безопасно място, истински дом. Той беше вълкът в кошарата. Един хром вълк.
Фейбър затвори очи. Въпреки изтощението си трябваше да се насили да се отпусне, мускул след мускул. Постепенно всяка мисъл изчезна от главата му и той заспа.
Люси опита овесената каша и добави още щипка сол. Бяха се научили да я ядат без захар, по шотландски — както Том я правеше, и така им харесваше повече. Никога вече нямаше да приготвя ядките със захар, дори и когато купоните изчезнеха и имаше захар в изобилие. Как само свиква човек с някои неща, когато се наложи — и с черния хляб, и с маргарина, и със солената каша.
Тя сипа по чиниите и семейството седна да закусва. Джо изпиваше и много мляко с кашата — да я охлажда. Дейвид изяждаше огромни количества храна напоследък, без да напълнява — явно от живота на открито. Тя погледна ръцете му върху масата — бяха загрубели и почернели, ръце на човек, който се занимава с физически труд. А ръцете на непознатия? Пръстите му бяха дълги, кожата бяла под кръвта и драскотините. Явно не беше свикнал да кара лодка и доста се бе одрал.