— Едва ли ще свършиш много работа днес — каза Люси. — Бурята сякаш не се кани да спира.
— Няма значение. Някой трябва да се погрижи за овцете независимо от времето.
— Къде ще бъдеш?
— При Том. Ще ида с джипа.
— Аз може ли да дойда? — попита Джо.
— Не днес — отговори Люси. — Много е мокро и студено.
— Ама оня човек не ми харесва.
— Не ставай глупав! — усмихна се Люси. — Нищо лошо няма да ни стори. Едва се движи, толкова е болен.
— Кой е той?
— Не му знаем името. Лодката му се е разбила и ние трябва да се погрижим за него, докато се оправи.
— Той чичо ли ми е?
— Не, просто един непознат, Джо. Изяж си закуската.
Джо изглеждаше разочарован. Веднъж бе видял един свой чичо. В неговата главица чичовците бяха хора, дето раздаваха бонбони, които той много обичаше, и пари, които нямаше какво да прави.
Дейвид привърши със закуската и облече мушамата — подобно на палатка одеяние с дупка за главата, което покриваше не само него, но и по-голямата част от количката. На главата си нахлупи непромокаема качулка и я завърза под брадичката, целуна Джо и махна за довиждане на Люси.
След една-две минути тя го чу как запали мотора на джипа и отиде до прозореца. Дейвид потегли в дъжда. Задните колела се поднесоха в калта. Трябваше да се внимава.
Тя се обърна към Джо.
— Това е куче — рече малкият. Правеше картинка на масата с ядки и мляко.
— Каква мръсотия! — Люси го плесна по ръчичката. Момченцето смръщи сърдито лице. „Колко прилича на баща си!“, помисли си Люси. Имаха една и съща мургава кожа и почти черна коса, както и навика да се затварят в себе си, когато нещо ги разсърди. Но Джо се смееше много — бе наследил нещо и от Люси, слава Богу.
Джо реши, че майка му го гледа така втренчено, защото е много сърдита, и рече:
— Извинявай!
Тя го изми на мивката в кухнята, после раздигна масата, като си мислеше за непознатия горе. След като непосредствената опасност бе преминала и той може би нямаше да умре, Люси изгаряше от любопитство да научи нещо повече за него. Кой е? Откъде е? Какво е правил в морето в тази буря? Има ли семейство? Защо е облечен като работник, а има ръце на чиновник и акцент от графствата около Лондон? Беше доста заинтригуващо наистина.
Хрумна й, че ако живееше някъде другаде, нямаше да възприеме неочакваното му появяване така лесно. Можеше да е някой дезертьор или престъпник, или дори избягал военнопленник. Но когато човек живееше на този остров, забравяше, че другите могат да представляват и заплаха, а не само приятна компания. Толкова беше хубаво да видиш ново лице, че бе просто неблагодарно от нейна страна да таи някакви подозрения. А може би беше просто готова, повече от всеки друг, да посрещне с радост един привлекателен мъж — каква неприятна мисъл… Тя я отхвърли моментално.
Какви глупости, Боже мой. Той беше толкова изтощен и болен, че не представляваше никаква опасност за никого. Дори и да бяха на сушата, кой щеше да откаже да го приеме, такъв мръсен и в безсъзнание? Щом се почувстваше по-добре, щяха да го разпитат и ако разказът му им се стореше подозрителен, можеха да се обадят по радиото от къщичката на Том.
Тя се изми и се качи тихичко горе да надникне при него. Той спеше с лице към вратата и когато тя подаде глава, очите му моментално се отвориха. И отново за част от секунда в тях проблесна оня страх.
— Няма нищо — прошепна Люси. — Просто исках да видя как сте.
Той затвори очи, без да промълви нищо.
Тя слезе отново долу. Двамата с Джо навлякоха мушами и гумени ботуши и излязоха. Продължаваше да вали като из ведро, а вятърът беше ужасен. Тя погледна към покрива — бяха изпопадали няколко плочи. Обръщайки се с гръб към вятъра, Люси тръгна към платото.
Стискаше Джо здраво за ръката — вятърът лесно можеше да го отнесе. Само след две минути съжали, че не си е останала вкъщи. Дъждът проникна под яката на мушамата и краищата на ботушите й. Джо сигурно също беше вир-вода, но пък след като вече тъй и тъй бяха мокри, можеше да постоят още малко. Люси искаше да отиде на плажа.
Но когато стигнаха до върха на рампата, тя осъзна, че това е невъзможно. Тесният дъсчен мост беше хлъзгав от дъжда, а в този вятър можеше да загуби равновесие и да падне, да полети към плажа на шейсет стъпки отдолу. Трябваше да се задоволи само с гледката.
А тя беше наистина удивителна.
Огромни вълни, всяка колкото малка къща, се гонеха една след друга. Издигаха се нависоко, гребените им описваха питанка и се разбиваха яростно в подножието на скалата. Стена от пръски се вдигна чак до платото и Люси бързо се дръпна назад, а Джо запищя от удоволствие. Люси успя да чуе смеха на сина си само защото той се бе хвърлил към нея и устата му бе близо до ухото й — ревът на вятъра и морето заглушаваха всичко останало.