Имаше нещо ужасно вълнуващо в това да гледаш как природните стихии беснеят, бушуват и реват от ярост, да стоиш опасно близко до ръба на скалата, да чувстваш, че рискуваш, и едновременно с това, че си в безопасност, да трепериш от студ и да се потиш от страх. Беше вълнуващо, а имаше толкова малко вълнуващи неща в нейния живот.
Канеше се да си тръгне, защото се боеше Джо да не се разболее, когато видя лодката.
Или по-точно останките от нея, което беше ужасното. Големите греди от палубата и кила бяха пръснати по скалите под зъберите като разпилени кибритени клечки. Голяма лодка е била. Сам човек би могъл да я управлява, но трудно. А морето я бе превърнало в нищо. Не бяха останали и две дъски, заковани една за друга.
Как, за Бога, бе останал жив техният непознат?
Тя потрепера при мисълта какво би станало с човешкото тяло при досега с тия вълни и скали. Джо усети внезапната промяна в настроението й и прошепна:
— Хайде да си ходим вече.
Люси се обърна и хукна по калната пътека към къщата, отдалечавайки се бързо от морето.
Вътре те свалиха мокрите си палта, шапки и ботуши и ги окачиха в кухнята да съхнат. Люси се качи горе и надникна в стаята на непознатия. Този път той не отвори очи. Изглеждаше, че спи спокойно, и все пак тя имаше чувството, че се бе събудил, познал стъпките й по стъпалата и затворил очи, преди тя да отвори вратата.
Люси напълни ваната с гореща вода. И двамата с момченцето бяха мокри до кости. Тя съблече Джо и го сложи във ваната, после свали дрехите си и се плъзна при него. Топлината беше истинска благодат. Тя затвори очи и се отпусна. Колко беше хубаво да си у дома, на топличко, докато бурята блъска безсилно по здравите каменни стени.
Животът изведнъж бе станал интересен. В една-единствена нощ бе имало буря и корабокрушение, и тайнствен непознат, и всичкото това след три години… Надяваше се той по-скоро да се събуди, за да може да разбере нещо повече за него.
А сега беше време да започне да приготвя обяда за своите мъже. Щеше да задуши една агнешка плешка. Тя излезе от ваната и се изтърка внимателно. Джо си играеше с гуменото коте с издъвкани уши. Люси се огледа в огледалото и се взря в стриите по корема си, останали от бременността. Избледняваха полека-лека, но никога нямаше да изчезнат напълно. И все пак един хубав тен по цялото тяло би свършил добра работа. Люси се усмихна с тъга. И какво от това? Кой се интересуваше от корема й? Никой освен нея.
— Може ли да постоя още една минутка? — Джо обичаше да казва „още една минутка“ и това можеше да означава всичко, дори половин ден.
— Само докато се обличам — каза му тя, метна хавлията на закачалката и тръгна към вратата.
Непознатият стоеше на прага и я гледаше.
Двамата впиха погледи един в друг. Странно, но въобще не бе изпитала страх, помисли си Люси по-късно. Защото той я гледаше по необичаен начин, в изражението му нямаше заплаха, нито похот, нито подигравка. Не се взираше във венериния й хълм, нито дори в гърдите й, а в лицето, и то право в очите й. Тя отвърна на погледа му, леко стресната, но не и притеснена, и само някак подсъзнателно се зачуди защо не изпищи, не се прикрие с ръце и не му тресне вратата.
Накрая нещо проблесна в очите му; може би си въобразяваше, но й се стори, че вижда в тях възхищение и насмешка, и малко тъга, и после в миг омаята бе нарушена, той се обърна и се върна в стаята си, като затвори вратата зад себе си. След миг Люси чу пружините да проскърцват под тежестта му.
И без никаква видима причина тя се почувства ужасно виновна.
20.
Пърсивал Годлиман вече бе пуснал в действие всички резерви.
Всеки полицай в Обединеното кралство разполагаше със снимката на Фейбър, а около половината от тях бяха пратени да го търсят. В градовете се проверяваха хотели и пансиони, жп- и автобусни гари, кафенета и магазини, както и мостове, сводове и разрушени от бомбардировките сгради, където висяха скитниците. В провинцията претърсваха хамбари и силози, празни къщи и полуразрушени замъци, горички, сечища и житни ниви. Показваха снимката на продавачи на билети, бензинджии, докери на ферибота и събирачи на пътна такса. Всички граждански пристанища и летища се следяха, а снимката на Фейбър беше закачена с кабърчета над всяко гише за паспортна контрола.