В полицията, естествено, все още смятаха, че търсят обикновен убиец. Редовият полицай на улицата знаеше, че човекът на снимката е убил двама души с нож в Лондон. Старшите офицери знаеха малко повече: че едно от убийствата е при сексуално нападение, другото привидно е без причина, а третото — за което подчинените им не биваше да знаят, представлява също така необяснимо, но кърваво нападение върху войник във влака за Ливърпул. Само началниците на полицейски участъци и няколко офицери в Скотланд Ярд знаеха, че войникът е бил временно прикрепен към МИ-5 и че всички убийства имат някаква връзка със Службите за сигурност.
Вестниците също смятаха, че става дума за издирване на обикновен убиец. След като Годлиман оповести подробностите, повечето публикуваха информацията в късните си издания — първите, предназначени за Шотландия, Ълстър и Северен Уелс, не можаха да я включат, затова публикуваха съкратена версия на следващия ден. Жертвата от Стокуел бе представена като работник, с фалшиво име и неясни биографични данни. В съобщението за пресата, направено от Годлиман, това убийство се свързваше със смъртта на мисис Уна Гардън през 1940-а, без обаче да се споменава нещо по-конкретно. Пишеше, че убийствата са били извършени с кама.
Двата ливърпулски вестника научиха много бързо за трупа във влака и се запитаха дали лондонският убиец не бе потретил удара си с нож. И двата направиха запитване до полицията в Ливърпул. Полицейският началник се обади по телефона и на двамата главни редактори. Нито един от вестниците не помести ни дума.
Общо сто петдесет и седем високи, мургави мъже бяха арестувани по подозрение, че приличат на Фейбър. Само двайсет и девет не можаха да докажат, че не са били в състояние да извършат убийствата. Представители на МИ-5 разпитаха двайсет и деветте. Двайсет и седем души доведоха родители, роднини и съседи, които потвърдиха, че заподозрените лица са родени в Англия и са живели в страната през 20-те години, когато Фейбър бе живял в Германия.
Останалите двама бяха закарани в Лондон и разпитани отново, този път от Годлиман. И двамата бяха ергени, които живееха сами, нямаха живи роднини или определено занятие. Първият, добре облечен мъж с непоклатимо самочувствие, излезе с неправдоподобната версия, че обикаля из страната и се препитава, като се занимава с физически труд. Годлиман обясни, че за разлика от полицията има правото да задържи всеки гражданин, докато трае войната, и никой не може да му задава никакви въпроси. Нещо повече, него не го интересували разните му там обикновени греховце и нищо от информацията, получена тук, във военното министерство, нямало да излезе от тия четири стени.
Задържаният веднага си призна, че е мошеник, и даде адреса на деветнайсет възрастни дами, чиито бижута бе измъкнал чрез измама през последните три седмици. Годлиман го предаде на полицията.
Не се чувстваше задължен да проявява честност спрямо един професионален лъжец.
Последният заподозрян също не издържа на разпита на Годлиман. Оказа се, че всъщност не е ерген или поне не може да се нарече ерген. Имаше жена в Брайтън. И в Солихъл, графство Бърмингам. И в Колчестър, и в Нюбъри, и в Екзетър. И петте представиха брачните си свидетелства до края на деня. Многоженецът бе изпратен в затвора да чака присъдата си.
Докато търсенето продължаваше, Годлиман спеше в канцеларията си.
Бристъл, Темпъл Мийдс, гарата.
— Добро утро, мис. Бихте ли погледнали тази снимка?
— Хей, момичета, ченгето ще ни показва снимчици!
— Не се лигавете, ами просто кажете виждали ли сте го.
— Ама че е хубав! Де да бях го срещнала!
— Нямаше да говорите така, ако знаехте какво е направил. Я погледнете и вие, момичета.
— Никога не съм го виждала.
— И аз.
— Нито пък аз.
— Щом го хванете, го питайте иска ли да се запознае с едно младо и добро маце от Бристъл…
— Абе, момичета… недейте така… дадоха ви панталони, взехте да работите като носачи и хоп, решихте, че трябва и да се държите като мъже…
На ферибота при Улуич.
— Мръсно време, господин полицай.
— Добро утро, капитане. В морето сякаш е още по-лошо.
— Мога ли да ви помогна? Или просто пресичате реката?
— Искам да погледнете една снимка, капитане.
— Чакайте да си сложа очилата. О, не се безпокойте, виждам достатъчно добре да карам кораба. Очилата ми трябват за наблизо. Я да видим…