— Нещо да ви говори това лице?
— Съжалявам, господин полицай. Нищо не ми говори.
— Е, обадете ми се, ако го видите.
— Разбира се.
— Приятен път.
— Няма да е много приятен.
Лийк Стрийт номер 35, Лондон Е1.
— Сержант Райли, ама че приятна изненада!
— Не си губи времето с любезности, Мейбъл. Кой е при теб?
— Все почтени гости, сержант. Познавате ме.
— Да бе, познавам те аз тебе. Затова съм тук. Да не би някой от почтените ти гости да е избягал от казармата, а?!
— Откога гоните дезертьори?
— Не съм дошъл за това, Мейбъл, а търся един човек. И ако е тук, сигурно ти е споменал, че бяга от казармата.
— Слушай, Джак, ако ти кажа, че познавам всички, които са тука, ще спреш ли да ме тормозиш и ще изчезнеш ли?
— Защо трябва да ти вярвам?
— Заради онова през трийсет и шеста.
— Тогава изглеждаше по-добре, Мейбъл.
— И ти, Джак.
— Печелиш… имаш честната ми дума. Ако момчето се появи, ще се обадиш, нали?
— Обещавам.
— На секундата, нали?
— Добре!
— Мейбъл… той е наръгал една жена на твоята възраст. Просто те предупреждавам.
Кафенето на Бил на шосе А-30, близо до Багшот.
— Чаша чай, Бил. С две бучки захар, моля.
— Добро утро, сержант Пиърсън. Мръсен ден.
— Какво е това в тази чиния, Бил, да не са камъчета от Портсмът?
— Кифлички с масло, нали ги знаете.
— Така ли! Дай ми две тогава. Благодаря… Хайде, момчета, който иска да му проверят камиона от горе до долу, може да тръгва. Така е по-добре. Я погледнете тая снимка.
— За какво го търсите, шефе, да не е карал колело без фарове?
— Стига шегички, Хари — подай снимката нататък. Някой да е качвал тоя хубавец?
— Аз не.
— И аз не.
— Съжалявам, шефе.
— Никога не съм го виждал значи.
— Благодаря, момчета. Ако го видите, веднага се обадете в полицията. Доскоро.
— Господин полицай?
— Да, Бил?
— Не сте си платили кифличките.
Сервизът на Светуик в Карлайл.
— Добро утро, госпожо. Можете ли да ми отделите минутка…
— Сега идвам, сержант. Само да обслужа този господин… Дванайсет шилинга и шест пенса, сър. Благодаря ви. Довиждане…
— Как върви бизнесът?
— Ужасно, както винаги. Какво мога да направя за вас?
— Искате ли да влезем вътре за малко?
— Добре, елате… хайде, казвайте.
— Погледнете тази снимка и ми кажете дали сте сипвали бензин на тоя хубавец преди ден-два?
— Е, не е толкова трудно. Напоследък няма кой знае колко клиенти… Оо! Знаете ли, струва ми се, че му сипах бензин на вашия човек.
— Кога?
— Оня ден, сутринта.
— Сигурна ли сте?
— Е, беше по-стар, отколкото е на снимката, но съм почти сигурна, че бе той.
— Каква кола караше?
— Сива. Не разбирам много от марки, съпругът ми върти бизнеса, знаете, но сега е във флота.
— Добре, как изглеждаше колата?
— От старите, с брезентов гюрук, дето се вдига. Двуместна. Спортна. Имаше резервна туба на калника отвън и аз я напълних и нея.
— Помните ли как беше облечен?
— Не точно… с някакви работни дрехи, струва ми се.
— Един висок мъж…
— Да, по-висок от вас.
— Имате ли телефон?
Уилям Дънкън беше на двайсет и пет години, висок пет фута и десет инча, тежеше около 150 фунта и бе в чудесно здраве. Животът на открито и пълната липса на интерес към цигарите, алкохола, късното лягане и веселия живот го поддържаха в отлична форма. И все пак той не беше в армията.
Всичко бе вървяло сякаш нормално, макар и малко по-бавно, някъде докъм осмата му година, когато мозъкът му загуби способността да се развива по-нататък. Никой не знаеше за нараняване, физическо увреждане, което да обясни внезапния срив. Всъщност трябваше да мине доста време, преди някой да забележи, че нещо не е наред, защото на десет години той беше малко по-бавен от останалите, на дванайсет беше просто отнесен, на петнайсет беше явно недоразвит и чак на осемнайсет вече го наричаха Малоумния Уили.
Родителите му бяха членове на някаква неизвестна фундаменталистка секта, на чиито членове не беше разрешено да се женят извън братството (което можеше да има или не нещо общо с малоумието на Уили). Те, естествено, се молеха за него, но освен това го заведоха при един специалист в Стърлинг. Възрастният лекар направи разни изследвания, след което им съобщи, като се взираше в тях над златните рамки на очилата си, че момчето умствено е на възрастта на осемгодишно дете и в това отношение никога няма да порасне. Те продължиха да се молят за него, но решиха, че Господ им е изпратил това нещастие, за да ги изпита, затова взеха всички мерки Уили да бъде спасен и зачакаха деня, когато щяха да се срещнат с него сред Божията благодат и той щеше да бъде изцелен. Междувременно трябваше да му се намери работа.