Едно осемгодишно момче може да пасе крави, а пасенето на крави все пак е работа, така че Уили се захвана с нея. И докато пасеше кравите, видя колата.
Той реши, че вътре има влюбени.
Уили знаеше за влюбените. С една дума, знаеше, че има и такива хора и че вършат разни работи, за които не можеше да се говори, из тъмни места като горички, кина или коли. Така че Уили прекара бързо кравите покрай храста, до който бе спрял двуместният „Морис Каули“ — Чипоноско (и той познаваше колите, като всяко осемгодишно момче), и си наложи с много усилия да не поглежда вътре, за да не види греха.
Момчето отведе малкото си стадо за доене, върна се по заобиколен път у дома, прочете най-прилежно една глава от Левит на глас на баща си и след това си легна, за да си помечтае за онези влюбени.
На следващата вечер колата още стоеше там.
При цялата си невинност Уили знаеше, че влюбените не го правят онова — каквото и да бе то, по двайсет и четири часа без прекъсване, така че този път той се приближи смело до колата и погледна вътре. Нямаше никой. Пръстта под мотора беше черна и омазнена. На Уили му хрумна ново обяснение — колата се е счупила и шофьорът я е зарязал. Не му и мина през ума да се запита защо е полускрита зад храста.
Когато пристигна в краварника, той каза на фермера какво е видял.
— Има една счупена кола на пътеката, дето идва от главния път.
Едрият фермер присви тежките си, пясъчни на цвят вежди, докато премисляше нещата.
— Никой ли нямаше вътре?
— Не — и колата си е там от вчера.
— Защо не ми каза вчера тогава?
— Мислех, че са… нали знаеш… любовници. — Уили се изчерви.
Фермерът разбра, че Уили не се прави на свенлив, а наистина се смущава. Той потупа момчето по рамото.
— Хайде, бягай вкъщи и остави това на мен.
След като издои кравите, фермерът отиде да види каква е работата. Той например се запита защо колата е полускрита. Беше чул и за лондонския убиец с камата и макар да не стигна до заключението, че колата е била изоставена от него, все пак си помисли, че може да е свързана с някакво престъпление, та след вечеря качи на коня най-големия си син и го изпрати в селото, да се обади в полицията в Стърлинг.
Полицаите пристигнаха, преди синът му да се върне от телефона. Бяха поне пет или шест души и непрекъснато се наливаха с чай. Фермерът и жена му се въртяха около тях почти цялата нощ.
Извикаха Малоумния Уили да разкаже пак какво е видял; той обясни как първо е видял колата предишната вечер и се изчерви отново, докато разправяше защо е решил, че вътре има влюбени.
Общо взето, за тях това се оказа най-интересната нощ през цялата война.
Тази вечер, след три безсънни нощи в канцеларията, Годлиман си отиде у дома да се изкъпе, да се преоблече и да си приготви куфара.
Имаше малък апартамент в Челси, напълно достатъчен за сам човек. Бе чисто и разтребено с изключение на кабинета, където на чистачката не беше разрешено да влиза, в резултат на което всичко бе зарито в книги и хартии. Мебелите бяха всичките отпреди войната, разбира се, но бяха добре подбрани и беше много уютно. В хола имаше кожени кресла и грамофон, а кухнята беше пълна с почти непипнати домакински уреди.
Докато ваната се пълнеше, той изпуши една цигара — бе се пристрастил към тях напоследък, лулата изискваше твърде много време — спрял поглед на най-ценната си вещ, мрачна фантастична сцена, рисувана вероятно от Йеронимус Бош. Беше семейна ценност и Годлиман никога не бе правил опит да я продаде, дори когато се нуждаеше от пари.
В банята той се сети за Барбара Дикенс и сина й Питър. Не бе казвал на никого за нея, дори и на Блогс, макар че се канеше да спомене нещо, когато бе подхванал оня разговор за повторната женитба, който полковник Тери бе прекъснал тогава. Тя беше вдовица, съпругът загина в самото начало на войната. Годлиман не знаеше възрастта й; тя изглеждаше на около четирийсет, което беше твърде малко за майката на един двайсет и две годишен син. Занимаваше се с дешифриране на вражески радиограми, беше умна, забавна и много привлекателна и богата. Годлиман я бе поканил три пъти на вечеря, преди да настъпи сегашната криза. Струваше му се, че е влюбена в него.