Преди време беше уредила една среща между Годлиман и сина си Питър, който беше флотски капитан. Годлиман хареса момчето. Но той знаеше нещо, което нито Барбара, нито синът й знаеха — Питър щеше да участва в десанта във Франция.
И дали немците щяха да го чакат в засада, или не, зависеше от това дали ще заловят Иглата.
Той излезе от ваната и се обръсна грижливо и внимателно. Обичам ли я, запита се. Не знаеше точно какво представлява любовта на неговата възраст. Естествено, не беше изгарящата страст от младостта. Привързаност, възхищение, нежност и може би някаква плаха похот? Ако всичко това означаваше любов, то той я обичаше.
А и сега имаше нужда да сподели живота си с някого. В продължение на години бе искал само усамотение и работа. Сега напрегнатият, шумен, лудешки живот във Военното разузнаване го поглъщаше все повече и повече; събиранията, споровете по цяла нощ, когато станеше нещо голямо, духът на предан и възторжен непрофесионализъм, неистовото преследване на удоволствия колкото повече те дебне смъртта, неочаквана и непредсказуема — всички тези неща го бяха заразили. Знаеше, че след войната всичко ще мине, но все нещо щеше да остане — нуждата да разговаря с някой близък за разочарованията и триумфите си, да докосне през нощта човека до себе си, да каже: „Я виж! Погледни! Нали е прекрасно!“
Войната беше изнурително и потискащо преживяване, караше те да се чувстваш безсилен и смазан, но и те заобикаляше с приятели. Ако с мира се върнеше и самотата, Годлиман си помисли, че няма да може да живее повече така.
Точно сега усещането за чисто бельо и свежо изгладена риза беше върховен лукс. Той сложи още чисти дрехи в куфара и седна да изпие с удоволствие чаша уиски, преди да се върне в службата. Шофьорът във военния „Даймлер“ долу можеше да почака още малко.
Пълнеше си лулата, когато телефонът иззвъня. Той я хвърли настрана и запали цигара.
Телефонът му бе свързан с централата на военното министерство. Телефонистката му каза, че от Стърлинг го търси полицейският началник Далкейт.
Той изчака изтракването, което означаваше, че линията е включена.
— На телефона Годлиман.
— Намерихме вашия „Морис Каули“ — съобщи му Далкейт без никакви заобикалки.
— Къде?
— На шосе А-80, на юг от Стърлинг.
— Празна ли е?
— Аха, и повредена. Седяла е там поне едно денонощие. Отбил е от главния път и я е скрил зад един храст. Намерило я някакво откачено селянче.
— Има ли наблизо автобусна спирка или железопътна гара?
— Не.
— Значи най-вероятно се е наложило да ходи пеш или да спре на стоп някоя кола, след като е зарязал своята.
— Аха.
— В такъв случай вие поразпитайте…
— Вече се опитваме да установим дали някой местен жител го е виждал, или го е качил в колата си.
— Добре, дръжте ме в течение… В това време ще предам новините на Скотланд Ярд. Благодаря, Далкейт.
— Ще ви държим в течение. Довиждане, сър.
Годлиман остави слушалката на вилката, влезе в кабинета си, седна на бюрото и отвори географския атлас на пътната карта на Северна Англия. Лондон, Ливърпул, Карлайл, Стърлинг… Фейбър се насочваше към Североизточна Шотландия.
Годлиман се запита дали не трябва да преразгледа теорията, че Фейбър се опитва да се измъкне. Най-добрият начин за това би било да тръгне на запад, през неутралната Ейре. Целият източен бряг на Шотладия беше плацдарм. Нима беше възможно да има куража да продължава с разузнаването, като знае, че МИ-5 е по петите му? Защо не, реши Годлиман. Той знаеше, че Фейбър е изключително смел, но въпреки това му се струваше малко вероятно. Какво по-важно от онова, което знаеше, би могъл да открие в Шотландия?
Следователно възнамеряваше да се измъкне оттам. Годлиман прехвърли наум начините за бягство, които можеше да използва един шпионин: лек самолет, който да кацне в усамотено място, открадната лодка и самостоятелно плаване през Северно море, среща с подводница близо до брега, както бе предположил Блогс, пътуване с търговски кораб през неутрална страна до Балтийско море, слизане в Швеция и пресичане на границата с окупираната Норвегия… имаше твърде много начини наистина.