Във всеки случай трябваше да съобщи на Скотланд Ярд за последните събития. Те щяха да мобилизират цялата полиция в Шотландия да търси човека, който евентуално бе качил непознат мъж в колата си извън Стърлинг. Годлиман се върна в дневната, за да им се обади, но телефонът иззвъня, преди да стигне до него. Той вдигна слушалката.
— Годлиман.
— Обажда се някой си мистър Ричард Портър от Абърдийн.
— О! — Годлиман бе очаквал да му се обади Блогс от Карлайл. — Свържете ме, моля. Ало? На телефона Годлиман.
— Хм, обажда се Ричард Портър. Аз съм от местния Комитет за гражданска отбрана.
— Да, и какво мога да сторя за вас?
— Хм, всъщност е страшно неудобно, момчето ми…
— Кажете. — Годлиман едва сдържа нетърпението си.
— Този, дето го търсите, намушкванията с камата и така нататък. Е, почти съм сигурен, че го качих на стоп това копеле и го откарах със собствената си кола.
— Кога? — Годлиман сграбчи по-здраво слушалката.
— По-миналата нощ. Колата ми се счупи на шосе А-80, точно преди Стърлинг, пущината! Посред нощ. И хоп, взе, че се появи тоя хубавец, значи дойде пеша отнякъде и я поправи, и, естествено…
— Къде го свалихте?
— Тук, в Абърдийн. Каза, че отива в Банф. Работата е, че спах почти целия ден вчера, та чак днес следобед…
— Не се обвинявайте, мистър Портър. Благодаря ви, че ми се обадихте.
— Е, довиждане тогава.
Годлиман почука със слушалката по вилката и телефонистката на военното министерство се обади.
— Свържете ме с Блогс, ако обичате. Той е в Карлайл.
— Точно ви търси, сър.
— Чудесно!
— Ало, Пърси? Какво ново?
— Напипахме следите му, Фред. Разпознаха го на една бензиностанция в Карлайл, зарязал е мориса досами Стърлинг и е продължил на стоп до Абърдийн.
— Абърдийн!
— Явно се опитва да се измъкне през източната порта.
— В такъв случай не е имал време да се измъкне, освен ако наистина не е пипал много бързо. Там в момента бушува страхотен ураган. Започна снощи и още продължава. Никакви кораби не излизат в морето, а за самолет не може и да се мисли.
— Добре. Заминавай веднага за там. Междувременно ще пусна тяхната полиция по следата. Обади ми се, щом пристигнеш.
— Тръгвам.
21.
Когато Фейбър се събуди, беше почти тъмно. През прозореца на стаята се виждаше как настъпващата нощ потапя в мастиленочерно и последните светли ивици по небето. Бурята не стихваше, дъждът барабанеше по покрива и преливаше от улуците, а вятърът виеше и фучеше безспир.
Той запали малката лампа до леглото си. Усилието го измори и Фейбър се отпусна безсилно на възглавницата. Плашеше го това, че е толкова слаб. Хората, които вярват, че правото е на силния, трябва винаги да бъдат силни, а Фейбър се познаваше достатъчно добре, за да е наясно с измеренията на собствената си етика. При него страхът беше винаги близо до повърхността, може би затова бе оцелял толкова дълго. Той просто не можеше да се почувства в безопасност — и това състояние при него беше хронично. Съзнаваше смътно, както човек обикновено осъзнава най-важните неща за себе си, че самата му несигурност бе причината да стане шпионин. Единствено този начин на живот му позволяваше да убие моментално всеки, който представляваше и най-малката заплаха. Страхът да не се покаже слаб беше част от синдрома, който включваше стигащия до маниакалност стремеж към независимост, неувереността му и презрението към висшестоящото началство.
Той лежеше на детското легло в стаята с розови стени и оглеждаше тялото си. Беше натъртен и насинен, кажи-речи, навсякъде, но като че ли нямаше нищо счупено. Не усещаше да има температура, организмът му бе устоял на белодробното възпаление въпреки прекараната нощ в лодката. Само дето се чувстваше безкрайно отпаднал. Боеше се, че е нещо повече от изтощение. Той си спомни мига, в който бе достигнал върха на рампата, усещайки, че сърцето му ще се пръсне, и се запита дали не се бе увредил наистина сериозно в оня последен умопомрачителен спринт нагоре.
Прегледа вещите си. Кутийката с негативите си беше залепена за гърдите му, камата бе привързана към лявата му ръка, а документите и парите бяха в джоба на пижамата, която му бяха дали.
Фейбър отметна настрани одеялата, изправи се и седна в леглото, опирайки крака на пода. Обзелото го моментно замайване отмина бързо. Той се изправи. Важното беше да не си внушава, че е болен. Облече халата и отиде в банята.