Когато се върна, собствените му дрехи бяха поставени до леглото, изпрани и изгладени — бельо, риза, комбинезон. Изведнъж си спомни, че по някое време се бе събудил и беше видял стопанката на дома гола в банята. Странна сцена — не знаеше как да я изтълкува. Но си спомни, че жената беше много хубава. В това бе сигурен.
Облече се бавно. Искаше да се обръсне, но реши първо да помоли за разрешение домакина да ползва бръсначката му — някои мъже изпитваха същите собственически чувства към приборите си за бръснене както към жените си. Затова пък си позволи да се среши с бакелитовото детско гребенче, което намери в най-горното чекмедже на шкафа.
Фейбър се огледа в огледалото без никаква гордост. Не беше суетен. Знаеше, че някои жени го намират привлекателен, други не; но така беше с повечето мъже. Разбира се, той бе имал много повече жени от останалите, но това се дължеше по-скоро на наклонностите и желанията му, отколкото на външния вид. Отражението в огледалото потвърди, че изглежда съвсем прилично, а в момента това му беше напълно достатъчно.
Той излезе от стаята и тръгна бавно надолу по стълбите. Отново усети надигащата се вълна на слабост и отново си наложи да я преодолее, като сграби здраво перилото и се застави да движи краката си един след друг, докато най-после спря пред вратата на дневната и като не чу нищо от вътре, продължи към кухнята, почука и влезе. Двамата млади седяха на масата и привършваха с вечерята.
При влизането му жената се надигна.
— Вие сте станали! — възкликна тя. — Не трябваше ли да лежите?
Фейбър се остави да го отведат до един стол.
— Благодаря ви — каза той. — Не бива наистина да ме оставяте да се правя на болен.
— Струва ми се, че не съзнавате какво ужасно изпитание сте преживели — каза тя. — Гладен ли сте?
— Аз ви се натрапих…
— Не говорете глупости. Оставих ви малко топла супа.
— Толкова сте добри с мен, а аз дори не знам как се казвате.
— Дейвид и Люси Роуз. — Тя сипа супа в една купичка и я сложи на масата пред него. — Нарежи малко хляб, Дейвид, ако обичаш.
— Аз съм Хенри Бейкър. — Фейбър не знаеше защо каза точно това име — то не фигурираше в документите му. Полицията търсеше мъж на име Хенри Фейбър, така че сега трябваше да използва самоличността на Джеймс Бейкър, но, кой знае защо, му се искаше тази жена да го нарича Хенри, което се доближаваше най-много до собственото му име, Хайнрих.
Той хапна една лъжичка от супата и изведнъж изпита вълчи глад. Изгълта я цялата набързо, после и хляба. Когато свърши, Люси се засмя. Изглеждаше прекрасна, когато се смееше — широката усмивка откриваше равните й бели зъби, а в крайчеца на очите й се появяваха весели бръчици.
— Още малко? — предложи му тя.
— Много ви благодаря.
— Виждам, че ви се отразява добре. Цветът на лицето ви се връща.
Фейбър наистина започна да се чувства по-добре. Наложи си да изяде втората порция по-бавно, от учтивост, но още изпитваше страхотен глад.
— Как се озовахте навън в тая буря? — запита Дейвид. За първи път проговаряше.
— Не тормози човека, Дейвид…
— Няма нищо — рече бързо Фейбър. — Проявих неблагоразумие, това е всичко. За първи път от началото на войната вземам отпуска да ида на риба и реших да не оставям времето да ми я провали. Вие рибар ли сте?
— Фермер съм — поклати глава Дейвид. — Отглеждам овце.
— Имате ли много работници?
— Само един, старият Том.
— Сигурно има и други такива ферми на острова?
— Не. Ние живеем в единия му край, Том в другия, а помежду ни има само овце.
Фейбър кимна. Добре, много добре. Една жена, един сакат, едно дете и един старец… а и вече се чувстваше много по-добре.
— Как се свързвате с Абърдийн? — попита той.
— Един път на две седмици идва лодка. Сега този понеделник трябва да дойде, но няма да успее, ако бурята не спре. При Том има радиопредавател, но можем да го използваме само в спешни случаи. Ако знаех, че ви търсят, или ако се нуждаехте от спешна медицинска помощ, щях да се обадя. Но при това положение ми се струва, че не е необходимо. Няма смисъл — никой не може да дойде да ви вземе от острова, докато бурята не утихне, а дотогава лодката тъй и тъй ще дойде.
— Разбира се. — Фейбър успя да скрие задоволството в гласа си. Проблемът как да се свърже с подводницата в понеделник го тормозеше подсъзнателно през цялото време. Обикновеното радио в дневната на семейство Роуз би свършило работа, ако се наложеше. Щеше да го приспособи някак си. Но след като този Том имаше истински предавател, нещата значително се опростяваха… — Защо му е на Том предавател?