— Член е на Кралския корпус за наблюдение. През юли 1940-а бомбардираха Абърдийн. Въздушна тревога тъй и не бе обявена. Петдесет души загинаха. Тогава Том им стана сътрудник. Добре, че с ушите е по-добре, отколкото с очите.
— Самолетите сигурно идват от Норвегия.
— Сигурно.
— Да идем в другата стая — предложи Люси и се изправи.
Двамата мъже я последваха. Фейбър не усещаше никаква слабост, не му се виеше и свят. Той задържа вратата за Дейвид, който се настани с количката си близо до огъня. Люси предложи на Фейбър бренди. Той отказа. Тя наля на себе си и на мъжа си.
Фейбър се отпусна на стола и си позволи да огледа домакините по-внимателно. Люси беше наистина прекрасна — с овално лице, раздалечени очи с необикновен котешко-кехлибарен цвят и буйна махагонова коса. Под грубия мъжки пуловер и торбестите панталони се долавяха очертанията на чудесна, леко закръглена фигура. В копринени чорапи и вечерна рокля например би изглеждала направо великолепно. Дейвид също беше хубав — щеше да е дори красив, ако не беше тъмната сянка на наболата брада. Косата му беше почти черна, а кожата матова. Щеше да е висок, ако имаше крака, които да отговарят пропорционално на ръцете му. Сигурно бяха силни тия ръце, закалени от годините въртене на колела на инвалидната количка.
Привлекателна двойка, но между тях нещо не беше наред. Фейбър не беше голям специалист по семейни отношения, но владеенето на различни техники на разпитване го бе научило да разчита мълчаливия език на тялото, да познава и по най-малкия жест кога човек е изплашен или уверен в себе си, кога крие нещо или лъже. Люси и Дейвид почти не се поглеждаха и изобщо не се докосваха. Говореха повече на него, отколкото един на друг. Заобикаляха се като пуяци, мъчещи се да запазят по няколко стъпки свободна територия. Помежду им имаше огромно напрежение. Бяха като Чърчил и Сталин, принудени временно да се бият рамо до рамо и с все сила да потискат напиращата отвътре враждебност. Фейбър се зачуди каква ли рана лежи в дъното на това отчуждение. Уютната къщичка беше като тенджера под налягане, в която кипяха бурни чувства въпреки килимчетата по пода, прясно боядисаните стени, дамаската на цветя, пламтящия огън в камината и акварелите в рамки. Съвсем сами двамата, в компанията на едно малко дете и един старец, и с това помежду им… Ситуацията му напомняше за една пиеса, която бе гледал в Лондон; беше от някакъв американец, Тенеси някой си…
Дейвид обърна на един дъх чашата си и рече:
— Трябва да се качвам. Гърбът почва да ме боли.
— Аз май ви задържам — надигна се Фейбър.
— Нищо подобно — махна му да седне Дейвид. — Спахте цял ден, естествено, че няма да ви се ще да легнете веднага. Пък и Люси сигурно иска да си побъбри с вас. Просто понатоварих доста гърба си, знаете, а гърбовете са предназначени да делят тежестта с краката при здравите хора.
— Тогава по-добре глътни две хапчета тази вечер — каза Люси. Тя взе едно шишенце от горната поличка на библиотеката, изсипа две таблетки и ги подаде на мъжа си.
— Пожелавам ви лека нощ — изкриви уста в усмивка Дейвид, лапна без вода хапчетата и завъртя колелата.
— Лека нощ, Дейвид.
— Лека нощ, мистър Роуз.
След миг Фейбър чу Дейвид да се тегли нагоре по стълбите и се запита как ли точно го прави.
Сякаш да заглуши звука, идващ отвън, Люси заговори:
— Къде живеете, мистър Бейкър?
— Казвайте ми просто Хенри. В Лондон.
— Не съм ходила в Лондон от години. Сигурно не е останало много от него.
— Променен е наистина, но не колкото си мислите. Кога за последен път бяхте там?
— През 1940-а. — Тя си наля още бренди. — Откакто дойдохме тук, само веднъж съм напускала острова, и то беше, когато родих. Човек не може да пътува много тия дни, нали така?
— Защо дойдохте тук?
— Уф… — Тя седна, отпи от чашата и се загледа в огъня.
— Може би не биваше да…
— Няма нищо. Катастрофирахме в деня, в който се оженихме. Тогава Дейвид загуби краката си. Току-що бе завършил обучението си за боен пилот… Струва ми се, че и двамата искахме да се скрием от другите. Сега мисля, че беше грешка, но както се казва, тогава идеята изглеждаше привлекателна.
— Достатъчно сериозна причина един здрав човек да го е яд на съдбата.
— Проницателен сте — хвърли му остър поглед тя.