— Вижда се съвсем ясно — прошепна тихо той. — Както и това, че сте нещастна.
— Виждате твърде много — примига нервно тя.
— Не е трудно. Защо продължавате, след като нещата не вървят?
— Не знам какво точно да ви кажа… — обърна се повече към себе си тя, чудейки се защо е толкова откровена с него. — Да почна ли с клишетата? Какъв беше той преди… брачния обет… детето… войната… Ако има и друг отговор, не мога да намеря точните думи за него.
— Вина може би — рече Фейбър. — Но мислите да го напуснете, нали?
Тя се взря в него и бавно кимна.
— Откъде знаете толкова много?
— Загубили сте способността да се прикривате през тези четири години на острова. Освен това нещата отвън изглеждат много по-просто.
— Били ли сте някога женен?
— Не. Точно това имам предвид.
— Защо?… Искам да кажа, трябвало е да се ожените.
Беше ред на Фейбър да се загледа в огъня. Защо наистина? Готовият отговор, дори за пред самия него, беше професията му. Не можеше да й го каже, разбира се, а и беше твърде лесен.
— Не вярвам достатъчно на себе си, за да обикна някого толкова много. — Думите се изплъзнаха от устата му, без да ги е мислил предварително, и той с изумление се запита дали е истина. А миг по-късно се зачуди как бе успяла Люси да преодолее защитната му броня, когато той самият си мислеше, че я обезоръжава.
Никой не проговори известно време. Огънят догаряше. Няколко заблудени дъждовни капки се плъзнаха в комина и изсъскаха по тлеещите въглени. Бурята сякаш нямаше намерение да спира. Фейбър откри, че мисли за жената, с която бе спал за последен път. Как се казваше? Гертруд. Беше преди седем години, но и сега я виждаше пред себе си в мъждукащия огън — кръгло немско лице, руса коса, зелени очи, красиви гърди, прекалено широк ханш, дебели крака, грозни стъпала; с език, който можеш да чуеш по влаковете, и див, неизтощим ентусиазъм за секс… Обсипвала го бе с ласкателства — възхищаваше се на ума му (както казваше) и обожаваше тялото му (нямаше нужда да му го казва). Тя пишеше текстове за популярни песнички и му ги четеше в бедния си сутерен в Берлин. От тази професия не се вадеха много пари. Той си я представи сега в разхвърляната спалня — гола в леглото, приканваща го да върши какви ли не ексцентрични, възбуждащи неща, да й причинява болка, да лежи напълно неподвижно, докато тя го люби. Той разтърси леко глава да отпъди спомена. От толкова години не бе мислил за това. Подобни видения бяха опасни. Погледна Люси.
— Бяхте някъде далеч — усмихна му се тя.
— Спомени… — сви рамене той. — Тези приказки за любов…
— Не трябваше да ви разстройвам.
— Няма такова нещо.
— Хубави ли бяха спомените?
— Много. А вашите? И вие си мислехте за нещо.
— Аз бях в бъдещето, не в миналото — усмихна се тя.
— Какво виждате там?
Тя отвори уста да отговори, после промени намерението си. Така на два пъти. Около очите й се появиха бръчици на напрежение.
— Виждам ви с друг мъж — рече Фейбър. И докато го казваше, си помисли: „Защо правя всичко това?“ — По-слаб по характер от Дейвид и не толкова хубав, но вие го обичате отчасти и заради неговата слабост. Умен, но не и богат, жалостив, но не и сантиментален, нежен, влюбен във вас…
Чашата от бренди в ръката й изпращя под свилите се изведнъж пръсти. Парченцата паднаха в скута й и на пода, но тя не им обърна внимание. Фейбър се приближи и коленичи пред нея. Палецът й кървеше. Той хвана ръката й.
— Порязахте се.
Тя го погледна. Плачеше.
— Извинявайте — каза той.
Раната беше съвсем повърхностна. Тя извади кърпичка от джоба на панталоните си и попи кръвта. Фейбър пусна ръката й и започна да събира парченцата счупено стъкло. Съжали, че не я целуна, когато имаше възможност. Той остави парченцата на поличката.
— Не исках да ви тревожа — каза той. (Така ли беше наистина?)
Тя дръпна кърпичката и погледна палеца си. Още кървеше. (Напротив, нарочно го направи. И успя, Господ ми е свидетел.)
— Да сложим бинт — предложи той.
— В кухнята има.
Той намери бинта, а също и ножици, и безопасна игла. Напълни една купа с гореща вода и се върна в дневната.
Тя бе успяла някак да заличи следите от сълзи по лицето си. Седеше отпусната и неподвижна, докато той промиваше пръста й с топла вода, подсушаваше го и го превързваше. През цялото време се взираше в лицето му, но изражението й беше непроницаемо.
Той свърши и рязко се изправи. Постъпваше глупаво, беше оставил нещата да се задълбочат прекалено много. Време беше да се бяга.