— По-добре да си лягам — рече той.
Тя кимна.
— Съжалявам…
— Спрете да се извинявате — прекъсна го тя. — Не ви подхожда.
Тонът й беше рязък. Той се досети, че и според нея нещата са излезли извън контрол.
— Вие ще стоите ли още? — попита той.
Тя поклати отрицателно глава.
— Е… — Той я последва в антрето и нагоре по стълбите. Наблюдаваше я, докато се изкачва — хълбоците й се поклащаха леко.
На малката площадка горе тя се обърна и рече тихо:
— Лека нощ.
— Лека нощ, Люси.
Тя го погледна за миг. Той посегна да я хване за ръка, но тя се дръпна бързо, влезе в спалнята си и затвори вратата, без да поглежда назад. Фейбър остана сам на площадката, чудейки се какво става в нейната глава и което беше по-важно, какво става в неговата.
22.
Блогс караше безразсъдно бързо. Форсираният мотор на взетия за полицейски нужди „Сънбийм Талбот“ ревеше в нощта. Полупланинските, криволичещи шотландски пътища бяха мокри от дъжда, а на някои по-ниски места имаше локви, дълбоки половин педя и повече. Дъждът плющеше по предното стъкло. На откритите върхове ураганните ветрове заплашваха да изтласкат колата от пътя и да я обърнат в прогизналата трева. Приведен напред, Блогс се взираше в прозорчето, което чистачката едва успяваше да отвори, и напрягаше очи да види пътя отпред, докато фаровете се бореха да пробият замъгляващия всичко дъжд. И така миля подир миля. Току след Единбург премаза три заека и потрепери при тъпия удар, гумите просто размазаха телцата им. Той не намали, но после дълго си задаваше въпроса дали зайците обикновено излизат нощем.
От напрежението го заболя глава, а от неудобната стойка гърбът му изтръпна. Освен това беше гладен. Той отвори прозореца, за да се поосвежи от студения вятър, но толкова много вода нахлу вътре, че се наложи веднага да го затвори. Замисли се за Иглата, или Фейбър, или както там се наричаше сега — за усмихнатия младеж по шорти, вдигнал купата на победителя. Е, засега Фейбър печелеше и това състезание. Имаше четирийсет и осем часа преднина и преимуществото, че единствен знаеше къде отива. Блогс би се радвал да се състезава с този човек, ако залогът не беше толкова висок, дяволски висок наистина.
Запита се как ли би постъпил, ако някога се срещне лице в лице с него. „Ще го застрелям веднага — помисли си, — преди той да ме убие.“ Фейбър беше професионалист, а човек не бива да си играе с такива хора. Повечето шпиони бяха аматьори — разочаровани революционери отляво и отдясно, хора, които мечтаеха за въображаемия блясък на висшия шпионаж, алчни мъже или чезнещи от нещастна любов жени, или жертви на изнудване. Малкото професионалисти обаче бяха много опасни — те не знаеха що е милост.
Оставаха още около два часа до зазоряване, когато Блогс влезе в Абърдийн. Никога досега не се бе радвал толкова на уличните лампи, нищо, че бяха замаскирани и едва светеха. Нямаше представа къде се намира полицейският участък, а по улиците нямаше кой да го упъти, та се наложи да обикаля из града, докато не видя познатата синя лампа (също едва мъждукаща).
Той паркира и хукна през дъжда към вратата. Очакваха го. Годлиман се бе обадил по телефона, а Годлиман сега бе станал голям началник. Въведоха Блогс в кабинета на Алън Кинкейд, главен полицейски инспектор, на петдесет и няколко години. В стаята имаше още трима полицаи. Блогс се ръкува с тях и моментално им забрави имената.
— Много бързо дойдохте от Карлайл — рече Кинкейд.
— Едва не се утрепах — отвърна Блогс и седна. — Ако случайно ви се намира някой сандвич…
— Разбира се. — Кинкейд подаде глава през вратата и извика нещо. — Сега ще дойде, секундичка само.
Стените бяха боядисани в мръснобяло, подът беше дървен, а мебелите — съвсем обикновени: бюро, няколко стола и кантонерка. Нямаше нищо, което да радва окото — нито картини, нито някакви дреболийки или каквито и да било лични вещи. На пода имаше табла с мръсни чаши, а въздухът беше тежък от тютюневия дим. Миришеше като място, където цяла нощ са работили мъже.
Кинкейд имаше малки мустачки, редееща прошарена коса и очила. Беше едър и интелигентен на вид; разхождаше се по риза и тиранти и говореше на местния диалект, което показваше, че и той като Блогс се е изкатерил сам по стълбицата, макар от годините му да ставаше ясно, че неговото изкачване е било по-бавно от това на Блогс.