— Какво знаете за цялата тая работа?
— Не много — отвърна Кинкейд. — Но вашият началник Годлиман каза, че лондонските убийства са най-малкото престъпление на вашия човек. Освен това знаем от кой отдел сте, та като съберем две и две, става ясно, че този Фейбър…
— Какво сте свършили досега? — прекъсна го Блогс.
Кинкейд вдигна крака на бюрото.
— Пристигнал е преди два дни тук, нали така? Тогава и почнахме да го търсим. Имахме снимката — сигурно всеки полицейски участък в страната я има.
— Да.
— Проверихме по хотелите и пансионите, на гарата и в автобусното депо. Проверката беше извършена най-щателно, макар тогава да не знаехме, че е пристигнал. И продължаваме, естествено, но все си мисля, че веднага е напуснал Абърдийн.
Влезе жена с полицейска униформа и донесе чаша чай и дебел сандвич със сирене. Блогс й поблагодари и лакомо го захапа.
— Изпратихме наш човек на гарата, преди да тръгне първият влак. А също и в автобусното депо. Така че, ако е напуснал града, значи или е откраднал кола, или се е качил на автостоп. Никой не се е обадил, че му няма колата; затова предполагам, е спрял някого…
— Може да е тръгнал по море — изрече Блогс с пълна с черен хляб уста.
— От лодките, напуснали пристанището него ден, не е имало нито една подходяща, за да отплава с нея. Оттогава, естествено, нищо не е излизало в морето заради бурята.
— Някакви откраднати лодки?
— Нямаме сведения.
— Ако лошото време продължи, собственикът може и да не дойде скоро на пристанището — в такъв случай кражбата няма да се забележи, докато бурята не престане — сви рамене Блогс.
— Не сме я проверявали тая следа — рече един от полицаите в стаята.
— Наистина — потвърди Кинкейд.
— Тогава началникът на пристанището би могъл да погледне дали редовните му клиенти са си на мястото — подхвърли Блогс.
— Съгласен — викна Кинкейд. Той вече въртеше шайбата. След миг заговори в слушалката: — Капитан Дъглас? Тук Кинкейд. Да бе, да, знам, че нормалните хора спят по това време. Чакай, не си чул още най-лошото — искам да се поразходиш по дъжда. Да, да, съвсем добре ме разбра… — Кинкейд затули с ръка слушалката. — Нали знаете какво говорят за моряшкия език? Вярно е… — Той отново заговори в слушалката: — Обиколи всичките постоянно закотвени лодки в пристанището и виж дали някоя не е изчезнала. Махни ония, дето знаеш, че са излезли по работа, и ми дай имената и адресите на останалите собственици, и телефонните им номера, ако ги имаш. Да, да… знам. Ще ти поръчам едно двойно. Добре де, бутилка. Приятна сутрин, стари приятелю. — И затвори телефона.
— Мръсотийки ли ви наговориха? — засмя се Блогс.
— Ако направя с палката си онова, което ме съветваше, няма да мога да си седна повече на задника. — Кинкейд стана сериозен. — Ще му отнеме някъде около половин час, после ще ни трябват още няколко часа да проверим по адресите. Струва си, макар че все си мисля, че се е качил на стоп.
— И аз — рече Блогс.
Вратата се отвори, влезе мъж на средна възраст и в цивилни дрехи. Кинкейд и останалите полицаи се изправиха. Блогс последва примера им.
— Добро утро, сър — рече Кинкейд. — Това е мистър Блогс. А това е Ричард Портър, мистър Блогс.
Двамата се здрависаха. Портър имаше червендалесто лице и добре поддържани мустаци. Беше облечен в двуредно палто от камилска вълна.
— Как сте? Аз съм този нещастник, дето докара вашия човек до Абърдийн. Страшно неудобно се получи. — Не говореше на местния диалект.
— Как сте? — усмихна се Блогс. На пръв поглед Портър приличаше точно на онези надути тъпанари, които биха откарали с колата си един шпионин докъдето поиска. Но Блогс скоро съзна, че привидно повърхностното фамилиарничене може би прикрива буден ум. Опита се да прояви толерантност — и той беше направил някои неудобни грешки през последните няколко часа.
— Чух за изоставения морис. Точно оттам го качих и аз.
— Видяхте ли снимката?
— Да. Разбира се. Не можах да го огледам много добре, докато пътувахме — беше тъмно почти през цялото време. Но на светлината на фенерчето, когато капакът беше вдигнат, видях достатъчно — и после на влизане в Абърдийн също, тогава се съмваше. Ако бях видял само снимката, щях да кажа, че може и да е той. Но като знам откъде го взех, толкова близо до оня морис, ви казвам, че е той.
— Съгласен съм — рече Блогс. Той се зачуди за миг каква ли полезна информация би могъл да получи от този човек. — Какво впечатление ви направи Фейбър?