— Видя ми се изтощен, изнервен и решителен, в тоя порядък. Освен това не беше шотландец.
— Как бихте описали акцента му?
— Никак. Завършил частно училище, някъде около Лондон. Не се връзваше с дрехите му, нали разбирате какво искам да кажа. Носеше работен комбинезон. Чак после обърнах внимание.
Кинкейд ги прекъсна и предложи чай. Всички приеха. Полицаят се отправи към вратата.
— За какво разговаряхте?
— О, за нищо особено.
— Но сте били заедно часове наред…
— Той спа през по-голямата част от пътя. Поправи ми колата; някакъв кабел се беше изскубнал, но аз нищо не разбирам от техника, после ми каза, че неговата кола се счупила в Единбург и че отива в Банф. Каза също, че всъщност не иска да минава през Абърдийн, защото няма пропуск за забранената зона. И тогава значи… му казах да не се притеснява. Рекох му, че ще гарантирам за него, ако ни спрат. Човек се чувства такъв глупак, знаете, но ми се струваше, че му дължа някаква услуга. Спести ми толкова неприятности.
— Никой не ви обвинява, сър — рече Кинкейд.
Блогс го обвиняваше, но не го каза на глас. Вместо това заяви:
— Всъщност много малко хора са се срещали с Фейбър, за да ни кажат какво представлява. Можете ли да си помислите добре и да ми опишете какъв човек ви се видя?
— Събуди се като войник — отвърна Портър. — Беше учтив и изглеждаше интелигентен. Стисна здраво ръката ми. Обикновено обръщам внимание на това как хората стискат ръка.
— Нещо друго?
— Още… като се събуди… — Портър смръщи лице. — Дясната му ръка отскочи светкавично към лявата, над китката, ето така — показа им той.
— Това е вече нещо — рече Блогс. — Явно там държи ножа си. Калъф в ръкава.
— Нищо повече не мога да ви кажа, за съжаление.
— И твърди, че отива в Банф. Значи отива някъде другаде. Хващам се на бас, че вие сте му казали в коя посока сте, преди той да спомене нещо по въпроса.
— Май че така беше — кимна Портър. — Да, да.
— Отивал е в Абърдийн или е тръгнал на юг, след като сте го оставили. Щом е казал, че отива на север, вероятно ще се отправи в обратната посока.
— Подобни игри на отгатване на база противоположности могат да стигнат твърде далеч — рече Кинкейд.
— Понякога и това става. — Кинкейд очевидно не беше глупав. — Казахте ли му, че сте съдия?
— Да.
— Затова не ви е убил.
— Какво? Мили Боже!
— Знаел е, че ще ви търсят.
Вратата се отвори отново. Влезлият заяви:
— Нося ви шибаните сведения и дано да си е струвало труда, по дяволите.
Блогс се ухили. Явно това беше началникът на пристанището — нисък мъж с късо подстригана бяла коса и блейзър с медни копчета, който пушеше голяма лула.
— Влизай, капитане — рече Кинкейд. — Как можа така да се измокриш? Не трябваше да ходиш по дъжда.
— Я върви на майната си! — изруга капитанът и по лицата на присъстващите се разляха блажени усмивки.
— Добро утро, капитане — каза Портър.
— Добро утро, ваша светлост.
— Какво ни носите? — запита Кинкейд. Капитанът свали шапката си и изтърси дъждовните капки от дъното й.
— „Мари Втора“ е изчезнала — отвърна той. — Видях я да се прибира следобеда, когато започна бурята. Не я забелязах да излиза отново и знам, че не беше предвидено да влиза в морето пак същия ден. Но както изглежда, е вдигнала котва.
— Кой е собственикът?
— Том Хейпни. Звъннах му по телефона. Оставил я на пристана него ден и оттогава не я е виждал.
— Какво представлява тя? — запита Блогс.
— Малка рибарска лодка, дълга шейсет стъпки и доста широка. Яко легенче. С вграден мотор. Не е в някакъв специален стил — тукашните рибари не гледат по книгите, когато си строят лодките.
— Имам един въпрос — прекъсна го Блогс. — Би ли могла тази лодка да издържи на бурята?
Капитанът спря да запали лулата си с клечка кибрит.
— Ако на кормилото е много опитен моряк, може и да изкара. А може и да не успее.
— Докъде би могъл да стигне, преди да почне бурята?
— Не много далеч — да е изминал няколко мили. „Мари Втора“ се прибра чак надвечер.
Блогс се изправи, обиколи стола си и седна отново.
— И къде е той сега?
— На дъното най-вероятно, тъпото копеле. — Заключението бе направено с явно удоволствие.
Блогс не изпита кой знае какво удовлетворение от твърдението, че Фейбър вероятно е загинал. Беше твърде неубедително. Недоволството се разля по цялото му тяло и той се почувства неспокоен, безсилен, всичко го засърбя. Почеса се по брадата, трябваше да се обръсне.