— Ще повярвам, като го видя — рече той.
— Няма да можете.
— Задръжте догадките за себе си, ако обичате — заяви Блогс. — Искаме от вас информация, не песимистични обобщения. — Присъстващите в стаята изведнъж си спомниха, че макар и млад, той беше най-старши по чин сред тях. — Хайде, ако нямате нищо против, да разгледаме различните възможности. Първо, напуснал е Абърдийн по шосе и някой друг е откраднал „Мари Втора“. В такъв случай вероятно е стигнал вече до целта си, но не е могъл да напусне страната поради бурята. Цялата полиция го търси, така че нищо повече не можем да направим. Толкоз за вариант първи.
Втори вариант: още е в Абърдийн. И за това сме се погрижили, търсим го навсякъде.
Трети: напуснал е Абърдийн по море. Единодушни сме, струва ми се, че това е и най-вероятното. Да конкретизираме нещата: а) някъде се е приютил или се е разбил било в шотландския бряг, било в някой остров; б) загинал е. — Блогс, естествено, не спомена за в) прехвърлянето му на някоя подводница, преди да се разрази бурята; сигурно не бе имал време за това, а може и да бе успял. И ако се бе качил на подводница, нищо повече не можеше да се направи, така че по-добре да не се споменава за тази възможност. — Ако се е приютил някъде — продължи Блогс — или лодката се е разбила, рано или късно ще открием следи, я „Мари Втора“, я парчета от нея. Можем веднага да почнем да претърсваме брега, а и морето, щом времето се пооправи, за да излети самолет. И да е отишъл на дъното на океана, не е изключено да намерим парчета от лодката на повърхността.
Значи предприемаме три хода: продължаваме диренето, започваме да претърсваме бреговата ивица на север и на юг от Абърдийн и се приготвяме за въздушен оглед веднага щом времето се оправи.
Блогс бе започнал да крачи напред-назад, докато говореше. Сега спря и се огледа.
— Някакви въпроси?
Късният час като че ги бе приспал всичките. Неочакваният прилив на енергия у Блогс ги изтръгна от обзелата ги летаргия. Един се наведе напред и потърка ръце, друг почна да завързва връзките на обувките си, трети си облече сакото. Искаха да правят нещо. Нямаше въпроси, нито пък някакви забележки.
23.
Фейбър беше буден. Тялото му вероятно се нуждаеше от още сън, нищо, че бе прекарал деня в леглото, но мозъкът му трескаво работеше, преобръщаше различни възможности, нахвърляше сценарии… мислеше за жени, за дома.
Сега, когато окончателното отпътуване беше толкова близо, спомените ставаха почти болезнено сладки. Мислеше си за разни неща — за наденици, които са толкова дебели, че трябва да ги режеш на резени, за коли, които се движат от дясната страна на шосето, за истински високи дървета и най-вече за собствения си език — думи, изречени със сила и точност, твърди съгласни и чисти гласни, и глагола в края на изречението, където му е мястото — усещането за завършеност и значението достигат едновременно връхната си точка, свършват.
Самата дума „свършвам“ го накара да си спомни отново за Гертруд — лицето й под неговото, размазаният от целувките му грим, притворените от удоволствие очи рязко се отварят и се взират възторжено в неговите, устата, извита в постоянна въздишка: „Ja, Liebling, ja…“
Глупости. Беше живял като монах седем години, но това не значеше, че и тя е живяла така. Сигурно бе имала дузина мъже след него. А можеше и да е мъртва, загинала от бомбардировките на англичаните или пък убита от някой психопат, защото, да речем, носът й е твърде дълъг, или пък прегазена от някоя кола по време на затъмнението. Във всеки случай едва ли си спомняше за него. Сигурно никога повече нямаше да я види. Но тя му беше скъпа. Означаваше нещо… нещо, за което да си мисли.
Фейбър обикновено не си разрешаваше удоволствието да се отдава на чувства. Поначало беше студен по характер и правеше всичко възможно да доразвива тази си черта. Служеше му като броня. Но сега, сега беше така близо до успеха и се чувстваше свободен. Не да отслаби бдителността си, разбира се, но поне да си пофантазира малко.
Засега бурята го пазеше. Щеше просто да се свърже с подводницата по радиото на Том в понеделник и капитанът щеше да изпрати лодка в залива, щом времето се оправеше. Ако бурята стихнеше преди понеделник, щеше да има едно малко усложнение — лодката с провизиите. Дейвид и Люси щяха, естествено, да очакват той да се качи на нея.