Образът на Люси нахлу в съзнанието му така буйно, в такива ярки и силни цветове, че той просто не можа да се овладее. Видя поразителните й кехлибарени очи да го наблюдават, докато превързва пръста, видя очертанията на тялото й пред себе си, докато се изкачваше по стълбите, макар и облечена в ония безформени мъжки дрехи, тежките й кръгли гърди, докато стоеше гола в банята… Образите се сляха в един, Люси се наведе към него над бинтовете и го целуна по устата, обърна се по стълбите и го прегърна, излезе от банята и постави ръце на гърдите си.
Той почна да се върти неспокойно в малкото легло, проклинайки въображението си, което се развихряше във фантазии, каквито не бе имал от ученик. По онова време, преди да бе опитал истинския полов живот, той обичаше да си измисля заплетени сексуални истории, в които се появяваха по-възрастните жени, с които се срещаше всеки ден — старшата сестра в колосана престилка, мургавата и слаба, високоинтелектуална съпруга на професор Найджъл, продавачката в селския магазин, която си слагаше много ярко червило и не бръснеше за нищо мъжа си. Понякога ги събираше и трите заедно и разиграваше някаква оргия във въображението си. А когато на петнайсетгодишна възраст прелъсти по най-класически начин дъщерята на една чистачка — беше на смрачаване в някаква горичка в Западна Прусия, той съвсем му отпусна края на фантазирането, защото измислицата беше много по-приятна от разочароващата действителност. Младият Хайнрих бе ужасно озадачен от тази работа — къде беше ослепителният екстаз, усещането, че се рееш из въздуха като птица, мистичното сливане на две тела? Фантазиите ставаха прекалено болезнени — напомняха му, че не бе успял да ги осъществи. По-късно, разбира се, нещата се пооправиха и той стигна до заключението, че до екстаз се стига не когато жената доставя удоволствие на мъжа, а когато двамата взаимно си доставят удоволствие. Сподели го с по-големия си брат, но той го прие съвсем спокойно, като нещо съвсем в реда на нещата, очевиден факт, а не някакво откритие. Не след дълго и Фейбър започна да го приема по същия начин.
В крайна сметка стана добър любовник. Сексът се оказа нещо интересно, не само физически приятно. Не беше от големите съблазнители, не търсеше възбудата във всяко ново завоевание. Но беше майстор, що се отнася до взаимното удоволствие, без претенциите на разни специалисти, че техниката е всичко. Желаеха го много жени и самият факт, че не го знаеше, го правеше още по-привлекателен.
Опита се да преброи колко жени бе имал: Ана, Гретхен, Ингрид, една американка, ония две проститутки в Щутгарт… не си ги спомняше всичките, но като че ли не бяха повече от двайсет. И Гертруд, разбира се.
Никоя от тях не беше хубава като Люси. Той въздъхна раздразнено — беше оставил тази жена да го разчувства само защото беше близо до дома и защото се бе лишавал от подобни преживявания толкова дълго време. Фейбър се ядоса на себе си. Беше недисциплинирано от негова страна, не трябваше да се отпуска, докато мисията не приключи, а тя все още не беше приключила. Не окончателно. Още не.
Съществуваше и проблемът как да избегне завръщането си с лодката с провизии. Хрумнаха му няколко възможни варианта: най-сигурният му се стори да извади от „строя“ обитателите на острова, да посрещне сам лодката и да отпрати рибаря с някаква скалъпена история. Можеше да каже, че е дошъл да погостува на семейство Роуз с някаква друга лодка, че е техен роднина, любител орнитолог, каквото и да е. Беше прекалено дребна подробност, за да заангажира цялото му съзнание в момента. По-късно, когато и ако времето се оправи, щеше да се спре на нещо.
Сериозни проблеми всъщност нямаше. Самотен остров на мили от брега, с четирима обитатели — беше наистина идеално скривалище. Оттук нататък да напусне Англия беше все едно да излезе от детска кошарка. Като си спомнеше за онова, през което бе минал, и хората, които бе убил — петимата от патрула на Националната гвардия, младежа от Йоркшир във влака, пратеника на Абвера, — сега просто беше на курорт.
Един старец, един сакат, жена и малко дете… Щеше да ги убие толкова лесно.
И Люси лежеше будна. Лежеше и се вслушваше. Имаше в какво. Времето беше като оркестър — дъждът барабанеше по покрива, вятърът свиреше по стрехите като с флейта, а морето изпълняваше глисанди с плажа. Старата къща също говореше, ставите й скърцаха под напора на бурята. Вътре в стаята се добавяха нови звуци: бавното, равномерно дишане на Дейвид, стигащо почти до хъркане — той спеше дълбоко след двойната доза приспивателно, и по-бързото, леко дихание на Джо, който се беше проснал удобно напряко на походното легло до отсрещната стена.