„От този шум не мога да заспя“ — помисли си Люси. И веднага след това: — „Кого се опитвам да излъжа?“ Не можеше да спи заради Хенри, който я бе видял гола и бе докоснал нежно ръцете й, докато превързваше пръста й, а сега лежеше на леглото в съседната стая и спеше дълбоко. Навярно.
Не й бе казал почти нищо за себе си, съзна тя, само че не е женен. Не знаеше къде е роден, акцентът му не й говореше нищо. Дори и намек не направи какво работи, макар да й се струваше, че е човек с професия — може би зъболекар или военен. Не беше достатъчно скучен за обикновен юрист и бе прекалено интелигентен за журналист; докторите пък никога не можеха да скрият професията си за повече от пет минути. Не беше достатъчно богат за адвокат и надут за актьор. Тя би заложила на армията.
„Дали живее сам — запита се тя. — Или с майка си? Или с някоя жена? Как се облича, когато не ходи за риба? Има ли кола? Да, сигурно — нещо спортно, екстравагантно. И вероятно кара много бързо.“
При тази мисъл в съзнанието й изплува двуместната кола на Дейвид и тя стисна здраво очи, за да прогони стария кошмар. „Мисли за нещо друго, за нещо друго!“
Насочи вниманието си пак към Хенри и в миг осъзна и прие истината: искаше да се люби с него.
Подобни желания — поне в нейните представи за живота — изпитваха мъжете, но не и жените. Една жена можеше да срещне случайно мъж, да бъде привлечена от него, да поиска да го опознае по-добре, дори да усети, че се влюбва в него, но не и да го пожелае физически веднага, освен ако нещо не е… нещо не е в ред.
Тя си каза, че това е безумие, че онова, от което се нуждае, е да се люби със съпруга си, не да се чифтосва с първия здрав и прав мъж, който се появи. Та тя не е от тия жени.
И въпреки това беше приятно да си фантазира разни неща. Дейвид и Джо спяха дълбоко. Нищо не пречеше да стане от леглото, да прекоси площадката, да влезе в неговата стая и да се мушне в леглото…
Нищо не пречеше наистина освен природата й, доброто възпитание и вроденото чувство за приличие.
Ако решеше да го прави, щеше да е с някой като Хенри. Той щеше да бъде добър и нежен, и внимателен, и нямаше да я презира, че му се е предложила като някоя уличница от Сохо.
Тя се обърна в леглото и се изсмя на собствената си глупост — откъде можеше да знае дали Хенри ще я презре, или не? Познаваше го едва от един ден, а и той спа почти през цялото време.
И все пак й се щеше да я погледне пак така, с възхищение, но и някак си развеселено. Щеше й се да усети ръцете му върху себе си, да докосне тялото му, да се притисне към топлата му кожа.
Люси съзна, че тялото й откликва на образите в съзнанието й. Усети нужда да се докосне сама и устоя на изкушението — както бе правила през последните четири години. „Поне не съм пресъхнала като някоя старица“, мина й през ума.
Тя раздвижи крака и въздъхна — някаква топла вълна я обля цялата. Прекаляваше наистина. Време беше да заспива. По никакъв начин не можеше да се люби нито с Хенри, нито с когото и да било другиго тая нощ.
И докато си го мислеше, Люси стана и тръгна към вратата.
Фейбър чу стъпки на площадката и реагира автоматически.
Мозъкът му мигновено се освободи от обзелите го лениви, похотливи мисли. С едно-едничко плавно движение той се плъзна изпод завивките и стъпи на пода, после безшумно прекоси стаята и застана до прозореца в най-тъмния ъгъл; камата беше в дясната му ръка.
Той чу вратата да се отваря, натрапникът влезе и затвори след себе си. И в този момент Фейбър започна да разсъждава, вместо просто да реагира. Убиецът би оставил вратата отворена, та да може по-бързо да избяга. Хрумна му също, че има куп причини един убиец да не може да го открие тук.
Фейбър отхвърли тази мисъл — бе оцелял досега, защото не подценяваше и шанса едно на хиляда. Воят на вятъра утихна за миг и той чу как непознатият си поема дъх — едно слабо дихание долетя откъм леглото му, помагайки му да установи точно местонахождението на влезлия. Фейбър скочи.
Той преви фигурата върху леглото по очи, допря ножа до гърлото и заби коляно в кръста й, преди да осъзнае, че това е жена, а след частица от секундата само разбра коя е. Отхлаби хватката си, протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата.
Лицето й беше бледо на слабата светлина.
Фейбър прибра камата в калъфа, преди тя да я види, и се надигна леко.
— Извинявайте… — рече той. — Аз…
Тя се извъртя по гръб и се взря изумено в яхналия я мъж. Беше възмутително, ужасно, но неочакваната му реакция я бе възбудила повече от всякога. Люси се закикоти.