После дълго никой не проговори. На Люси й беше така топло, сякаш гореше отвътре; никога досега не бе изпитвала такава топлина. Когато дишането им се поуспокои, те чуха воя на бурята отвън. Хенри й тежеше, но тя не искаше той да се отмести… приятно й беше да чувства тежестта му, да долавя слабия лъх на пот от бялата му кожа. От време на време той вдигаше глава и докосваше с устни бузата й.
Той беше идеалният мъж. Познаваше тялото й по-добре от самата нея. А собственото му тяло беше много красиво — с широки, мускулести рамене, тънка талия, тесен ханш и дълги, силни, космати крака. Стори й се, че има някакви белези, но не беше много сигурна. Силен, нежен и хубав. Идеално! Люси знаеше също, че никога няма да се влюби в него, никога няма да иска да избяга и да се омъжи за него. Някъде дълбоко в този мъж имаше нещо студено и твърдо — реакцията, а и обяснението му при влизането й в стаята бяха твърде необичайни… не искаше да мисли за това… една част от него беше някъде другаде, далеч… Трябваше да го държи на разстояние и да го използва внимателно, като наркотик, към който може да се привикне.
Не че имаше време да привикне — в края на краищата той щеше да си замине най-много след ден.
Люси се размърда и той веднага се претърколи от нея и легна по гръб. Тя се облегна на лакът и огледа голото му тяло. Да, имаше белези — един голям през гърдите и малко петно, нещо като звезда, на хълбока — можеше да е и от изгаряне. Тя потърка длан по гърдите му.
— Знам, че не подобава на една дама да говори така — рече тя, — но искам да ти благодаря.
— Ти си истинска дама — усмихна се той и протегна ръка да я докосне.
— Не разбираш какво направи. Ти…
— Знам какво съм направил — постави пръст на устните й той.
Тя го ухапа по пръста, после постави ръката му на гърдата си. Пръстите му я обхванаха.
— Направи го пак, моля те — рече тя.
— Не знам дали ще мога — усмихна се той.
Но се справи добре.
Няколко часа след зазоряване тя го остави. От другата стая се чу някакъв шум и тя сякаш изведнъж се сети, че в къщата са съпругът и синът й. Фейбър искаше да й каже, че няма значение, че нито той, нито тя трябва да се тревожат какво си мисли или знае съпругът, но успя да се сдържи и я пусна да си върви. Тя го целуна още веднъж с много страст, после се изправи, приглади измачканата си нощница и излезе.
Той я гледаше нежно. „Наистина е чудесна“, мина му през ума. Лежеше по гръб и се взираше в тавана. Беше доста наивна и много неопитна, но въпреки това чудесна. „Бих могъл да се влюбя в нея“, помисли си изведнъж той.
Фейбър се надигна и измъкна кутийката с филмчето и ножа изпод леглото. Зачуди се дали пак да ги носи със себе си. Можеше да поиска да се люби с нея през деня… Реши да вземе ножа — щеше да се чувства като гол без него — и да остави кутийката някъде. Сложи я върху шкафа и я покри с документите и портфейла си. Съзнаваше отлично, че нарушава правилото, но това със сигурност бе последната му задача и той усещаше, че е в правото си да спи с тази жена. Освен това едва ли имаше някакво значение, ако тя или съпругът й видеха снимките — и да разберяха какво означават, какво можеха да направят?
Той се отпусна на леглото, после отново стана. Годините тренировка просто не му позволяваха да поема подобни рискове. Постави кутийката заедно с документите в джоба на пижамата си. Сега можеше да се отпусне по-спокойно.
Той чу детското гласче, после стъпките на Люси надолу по стълбите и след това влаченето на Дейвид до банята. Трябваше да стане и да закуси със семейството. Нямаше проблеми. Повече и без това не му се спеше.
Фейбър застана до мокрия от дъжда прозорец и се загледа в бушуващата буря навън. След малко чу вратата на банята да се отваря. Той облече горнището на пижамата си и отиде да се избръсне. Взе самобръсначката на Дейвид, без да иска разрешение.
Сега вече това сякаш нямаше значение.
24.
Ервин Ромел знаеше от самото начало, че ще се скара с Хайнц Гудериан.