— И останалите три трябва да бъдат прехвърлени към брега колкото е възможно по-скоро! — избухна Ромел. — Кога най-после ще се научите бе, хора? Съюзниците контролират въздушното пространство. Започне ли десантът, повече движение на танкове няма да има. Няма да може да се провеждат никакви операции, изискващи големи придвижвания по суша. Ако скъпоценните ви танкове са в Париж, когато съюзниците дебаркират на френския бряг, те ще си останат в Париж — английските бомбардировачи ще се погрижат за това, докато съюзниците не замаршируват по булевард Сен Мишел. Знам го — вече постъпиха така с мен. На два пъти. — Той пое дълбоко дъх. — Да се държат танковете като подвижен резерв, е все едно да ги захвърлим на боклука. Контраатака няма да има. Трябва да ги посрещнем на брега, където ще са най-уязвими, и да ги натикаме обратно в морето.
Червенината по лицето му леко избледня и той започна да обяснява собствената си стратегия за отбрана.
— Построих подводни препятствия, укрепих атлантическата стена, подготвих цели минни полета и забих колове по всяка полянка зад фронтовата линия, която може да се използва за кацане. Всичките ми войски строят отбранителни съоръжения във всяка свободна секунда, когато не са на учение.
Бронираните дивизии трябва да се прехвърлят на брега. Резервът на Върховното командване трябва да бъде отново изпратен във Франция. Девета и Десета SS дивизии трябва да бъдат върнати от Източния фронт. Цялата ни стратегия трябва да е насочена към това да не позволим на съюзниците да си осигурят предмостие, защото, ако това стане, битката е загубена… а може би и войната.
Гудериан се наведе напред, присвивайки очи с оная вбесяваща полуусмивка.
— Искате да отбраняваме бреговата ивица на Европа от Трьомсо в Норвегия, покрай целия Иберийски полуостров, та чак до Рим. И откъде ще вземем армии за това?
— Трябваше да зададете този въпрос през 1938-а — измърмори Ромел.
Последва неловко мълчание — подобна забележка беше още по-шокираща, когато идваше от устата на известния с аполитичността си Ромел.
— Откъде смятате, че ще дойде ударът, фелдмаршале? — наруши напрегнатата тишина фон Гейр.
Ромел само това чакаше.
— До скоро вярвах в теорията за Па дьо Кале. Но при последната ми среща с фюрера ме впечатлиха аргументите му в полза на Нормандия. Поразен съм от неговия инстинкт и най-вече от непогрешимия му усет. Ето защо смятам, че танковете ни трябва да бъдат разположени главно покрай нормандския бряг, а една дивизия евентуално да изпратим при устието на Сома — и то от силите извън моята група.
— Не, не и не! — поклати глава Гудериан. — Прекалено е рисковано.
— Готов съм да отнесем спора до Хитлер — заплаши го Ромел.
— В такъв случай трябва да постъпите по този начин — заяви Гудериан, — защото аз няма да се съглася с плана ви, освен ако…
— Какво? — Ромел бе изненадан, че позицията на генерала можеше да се пропука.
Гудериан се размърда на стола, неприятно му бе да отстъпва пред такъв упорит противник като Ромел.
— Може би знаете, че фюрерът очаква доклад от един изключително ценен агент в Англия.
— Спомням си — кимна Ромел. — Иглата.
— Да. Възложено му е да прецени силата на Първа американска армия под командването на генерал Патън, която е разположена някъде в Източна Англия. Ако той открие — а аз съм сигурен, че ще го направи, — че тази армия е голяма, силна и готова да действа, ще продължа да ви опонирам. Но ако установи, че всичко е само един голям блъф и са маскирали някаква малка част като десантна армия, тогава ще се съглася, че сте прав, и ще получите вашите танкове. Ще приемете ли подобен компромис?
— Тогава значи всичко зависи от Иглата — кимна с голямата си глава Ромел в знак на съгласие.
Пета част
25.
Люси изведнъж осъзна, че къщата е потискащо малка. Стените сякаш напираха да я смажат, докато палеше печката, правеше закуската, разтребваше, обличаше Джо — все сутрешно домакинско ежедневие. В края на краищата имаше само четири стаички, свързани с общ коридор и стълбище; човек не можеше и крачка да направи, без да се сблъска с някой друг. А ако застанеше неподвижно и се заслушаше, можеше да разбере какво правят останалите — Хенри се миеше, Дейвид се плъзгаше надолу по стълбите, Джо налагаше мечето си в дневната. А на нея й се щеше да има малко време за себе си, преди да срещне други хора, та случилото се предишната нощ да улегне в съзнанието й, да се оттегли някъде назад в мислите си, за да може да се държи естествено, без да прави съзнателни усилия за това.