— Това е Том Макавити.
— Приятно ми е — рече Том официално.
Фейбър му стисна ръката. Том беше нисък и набит, с лице като стар кожен куфар. Беше с платнена шапка и пушеше с голяма лула от изтравниче. Стисна здраво ръката на новодошлия, собствената му длан беше като гласпапир. Имаше голям нос. Фейбър трябваше да се напрегне, за да разбере какво му говори — шотландският му акцент беше твърде неразбираем.
— Дано не ви преча — каза Фейбър. — Дойдох само заради разходката.
Дейвид се приближи с количката си до масата.
— Май няма да свършим много работа, Том, само да поогледаме, а?
— Аха. Я да пийнем по чаша чай преди това.
Том наля силния чай в три големи чаши и сипа по малко уиски във всяка. Тримата мъже седяха и отпиваха от горещото питие мълчаливо. Дейвид пушеше цигара, а Том пафкаше с огромната си лула. Фейбър усети, че двамата прекарват така много време заедно — пушат, греят ръце и мълчат.
Щом си изпиха чая, Том остави чашите в плитката каменна мивка и тримата излязоха навън при джипа. Фейбър седна отзад. Този път Дейвид караше бавно, а кучето — казваше се Боб, тичаше отстрани, без особени усилия. Дейвид явно познаваше отлично терена и караше уверено през тревата, без нито един път да затъне в някое заблатено местенце. Овцете представляваха наистина жалка гледка. Мокри до кости, те се гушеха в падинки, около къпинови храсти или някъде на завет. Нямаха желание дори да пасат. Даже агънцата се свиваха плахо зад майките си.
Фейбър гледаше кучето — то изведнъж спря, заслуша се за миг и след това се втурна напряко през ливадата.
— Боб е намерил нещо — рече Том. Той също бе забелязал.
Джипът тръгна след кучето. След около четвърт миля спряха и Фейбър чу рева на прибоя; бяха близо до северния край на острова. Кучето стоеше на ръба на малко дере. Когато мъжете излязоха от колата, разбраха какво бе чуло то — блеенето на овца в беда. Те отидоха до ръба и погледнаха надолу.
Животното лежеше на една страна на двайсетина стъпки под тях, крепейки се с мъка на стръмния бряг; единият му крак бе превит под странен ъгъл. Том слезе при него, стъпвайки внимателно, и разгледа крака.
— Ще имаме овнешко за вечеря — извика той.
Дейвид извади пушката от джипа и я хлъзна към него. Том прекрати страданията на животното.
— Искаш ли да го изтеглим с въже? — извика Дейвид.
— Аха, освен ако нашият гостенин не пожелае да дойде и да ми помогне.
— Разбира се — рече Фейбър. Той се спусна при Том, двамата хванаха по един крак и затеглиха мъртвото животно нагоре по склона. Мушамата на Фейбър се закачи в тръните на един храст и той едва не падна, преди да се освободи, дръпвайки я здраво, при което тя изпращя.
Метнаха овцата в джипа и продължиха нататък. Фейбър усети, че рамото му е съвсем мокро, и разбра, че е отпрал почти целия гръб.
— Май че скъсах мушамата — рече той.
— Не е беда, нали е било работа да се върши — успокои го Том.
Не след дълго се върнаха обратно в къщичката на Том. Фейбър свали мушамата и мократа си шуба, която Том закачи над печката да съхне. Фейбър седна близо до нея.
Том сложи чайника на печката, после се качи горе да донесе нова бутилка уиски. Фейбър и Дейвид взеха да топлят мокрите си ръце.
Изстрелът стресна и двамата. Фейбър изтича в антрето и хукна нагоре по стълбите. Дейвид го последва, като спря количката си до стълбището.
Фейбър откри Том в малка, гола стая — старият овчар се бе подал през прозореца и размахваше юмрук срещу небето.
— Не го уцелих — рече той.
— Кого?
— Орела.
Долу Дейвид се изсмя.
Том остави пушката до кашона с уиски, извади от него една бутилка и тръгна надолу.
Дейвид вече беше в кухнята, близо до печката.
— Това е първата овца, която губим тази година — каза той; мислите му явно се върнаха към убитото животно.
— Аха — рече Том.
— Ще оградим дерето това лято.
— Аха.
Фейбър усети някаква промяна във въздуха — нещо не беше като преди. Пак седяха, пак пиеха и пушеха, но Дейвид изглеждаше неспокоен. Фейбър на два пъти улови, че го гледа втренчено.
— Оставяме те да се оправяш с овцата, Том — каза накрая Дейвид.
— Аха.
Дейвид и Фейбър тръгнаха. Том не се надигна, но кучето ги изпрати до вратата.
Преди да запали мотора, Дейвид взе пушката от рафтчето над стъклото, презареди я и я остави на мястото й. По обратния път настроението му пак се промени и, доста изненадващо, той се разприказва: