— Карах „Спитфайър“, чудна машинка е. По четири картечници на всяко крило — американски браунинги, изстрелват по хиляда двеста и шейсет патрона в минута. Швабите предпочитат оръдията, естествено, техните Ме-109 имат само по две картечници. Оръдието разрушава повече, вярно, но нашите браунинги са по-бързи и поточни.
— Наистина ли? — запита Фейбър учтиво.
— По-късно сложиха оръдия и в „Хърикейн“, но „Спитфайър“, спечели Битката за Англия.
Фейбър усети, че се дразни от хвалбите му.
— Колко вражески самолета сте свалили?
— Загубих краката си, докато още тренирах.
Фейбър го погледна, лицето на Дейвид беше безизразно, но и някак изопнато, като че ли кожата щеше да се скъса всеки момент.
— Не, още не съм убил нито един германец — добави той.
Фейбър застана нащрек. Нямаше представа какво е отгатнал или открил Дейвид, но и нямаше никакво съмнение, че се е добрал до нещо, и то не беше само изневярата на жена му. Фейбър се обърна леко настрани, с лице към Дейвид, опря крак на скоростната кутия на пода, за да е по-устойчив, сложи дясната си ръка върху лявата китка и зачака.
— Интересувате ли се от самолети? — попита Дейвид.
— Не.
— Изглежда, че е станало всенародно хоби да се следи за вражески самолети. Нещо като наблюдението на птици. Хората си купуват разни книжки за идентифициране на чуждите машини. Прекарват цели следобеди по гръб, взирайки се в небето през разни бинокли. Мислех, че и вие сте запален.
— Защо?
— Какво?
— Защо си помислихте, че и аз съм запален?
— О, не знам. — Дейвид спря джипа, за да запали цигара. Бяха някъде в средата на острова, на пет мили от къщата на Том и на още пет до тая на Люси. Дейвид хвърли кибрита на пода.
— Може би заради филмчето, което намерих в джоба ви… — И докато казваше това, той хвърли запалената цигара в лицето на Фейбър и посегна към пушката над стъклото.
26.
Сид Крипс погледна през прозореца и изпсува под носа си. Поляната беше пълна с американски танкове — бяха поне осемдесет. Той съзнаваше, че се води война и така нататък, но ако поне го бяха попитали, щеше да им предложи друго място, където тревата не беше толкова сочна. А сега гъсеничните им вериги сигурно бяха размазали най-хубавото му пасище.
Сид нахлузи ботушите и излезе навън. Няколко американски войници се въртяха из полето и той се запита дали са видели бика. Когато стигна до вратичката в оградата, спря и се почеса по главата. Нещо странно ставаше тук.
Танковете не бяха изподъвкали тревата му. Не бяха оставили никакви следи. Американските войници ги правеха тия следи с нещо като брана.
И докато Сид се мъчеше да проумее какво значи всичко това, бикът забеляза танковете. Животното се втренчи за миг в тях, почна да рие с крака и се втурна напред. Канеше се да се нахвърли върху някой танк.
— Нещастният глупчо, ще си счупи врата — промърмори Сид.
Войниците също гледаха бика. Изглежда, се забавляваха страхотно.
Бикът налетя челно в танка и рогата му пробиха бронираната страна. Сид искрено се надяваше британските танкове да са по-здрави от американските.
Разнесе се някакво силно съскане, докато бикът се мъчеше да освободи рогата си. Танкът просто издиша като спукан балон. Американците се строполиха на земята, заливайки се от смях.
Странна работа, наистина много странна.
Пърсивал Годлиман прекоси бързо площада пред Парламента. Беше облечен в тъмен костюм на райета под шлифера, а черните му обувки бяха лъснати до блясък — поне докато излезе на дъжда, макар и да имаше чадър. Е, не всеки ден, да си говорим честно, не и всяка година, отиваше на частна аудиенция с Чърчил.
Един професионален военен би се вълнувал, ако отиваше с такива лоши вести при върховния главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Годлиман не се вълнуваше; един изтъкнат историк няма защо да се страхува от военни и политици, казваше си той, освен ако възгледите им за историята не са значително по-радикални от неговите собствени. Не, Годлиман не се вълнуваше, но се тревожеше. Определено.
Мислеше за усилията, за предварителната подготовка, грижите, разходите и човешката сила, за всичко, което беше отишло в създаването на бутафорната Първа американска армия, разположена в Ийст Англиа: четиристотинте десантни кораба от брезент и дъски, плаващи върху петролни варели, които задръстваха пристанищата и естуарите на реките; грижливо изработените надуваеми гумени танкове, артилерията, камионите, коловозите и дори складовете за муниции; оплакванията от читатели в местните вестници за влошаването на обществения морал след пристигането на хилядите американски войници в областта; фалшивият петролен док в Дувър, проектиран от най-добрите архитекти на Англия и построен от картон и стари канализационни тръби от техниците от филмовите студии; внимателно изготвените фалшиви радиограми до Хамбург, изпращани от немски агенти, вербувани от Комитета на двайсетте; непрекъснатото бръщолевене по радиото, предназначено за немските прослушвателни постове, подготвено от професионални писатели и изобилстващо с реплики от рода на: „Пети кралски полк съобщава за значителен брой жени, пътуващи, както се предполага, без разрешение, във влака с провизии. Какво ще ги правим тия — до Кале ли ще си ги водим?“