— Е, какво ще кажеш? — наруши той мълчанието. — Ще вечеряме ли заедно?
Тя се усмихна.
— Не съм облечена за вечеря — възрази Мередит. — Трябва да се преоблека…
— Няма нужда — увери я той. — Изглеждаш чудесно.
Тя пак се усмихна.
— Благодаря, но наистина не съм облечена подходящо — настоя тя. — Ако не възразяваш…
Александър се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава.
— Добре.
Направи знак на шофьора и му даде адреса на Мередит.
— Няма да се бавя — обеща Мередит, когато влязоха в апартамента й. Остави чантата си върху дивана и свали палтото. — Направи си питие. Вече знаеш кое къде е.
Той кимна.
— Спокойно. Не бързам.
Да вечерям, довърши той наум.
Тя изчезна в спалнята, а Александър отиде до бара и си наля бренди. Вдигна чашата до устните си и се загледа замислено в портрета на актрисата и детето й. От една страна, той го интригуваше, от друга — го безпокоеше, но не успяваше да си обясни причината. Все още не го долавяше, но нещо у нея му се струваше странно познато. В някои отношения му напомняше Франческа. В други приличаше на някои от жените, с които се бе запознавал през годините. Вероятно това бе обяснението. Беше от типа жени, които винаги го привличаха. До появата на Мередит. Беше тъмна, знойна, величествена. Продължи да се взира в портрета, без да разбира какво точно го тревожи.
— Нещо не е наред ли?
Сепнат, Александър се извърна. Мередит стоеше на няколко крачки зад него и изглеждаше още по-красива.
— Какво? — попита той леко смутен.
— Нещо не е наред ли? — повтори тя.
Той се усмихна, трогнат от нейната загриженост.
— Вече не.
— Винаги ли вървиш по този начин? — попита Мередит леко задъхана, докато се стараеше да не изостава от Александър, който крачеше с големи забързани крачки.
Когато й звънна тази съботна сутрин, за да я попита дали желае да се разходи с него, тя нямаше никаква представа, че трябва да преброди целия Манхатън пеша.
— Не — призна той. — Не го правя толкова често, колкото би ми се искало. — Пресегна се и я хвана за ръката.
— Понеже ми се налага да прекарвам дълги часове затворен в офиса, приветствам всяка възможност да прекарам деня — или поне следобеда — навън.
Нищо чудно, че е в такава добра форма, помисли си Мередит. Само професионален атлет би издържал да следва темпото му.
— Отскачам до къщата си в Лонг Айлънд, когато мога — сподели той. Бяха спрели пред витрина на галерия на „Медисън авеню“ да се възхитят на стъклена скулптура.
— Конете ми за поло са там, а аз трябва да тренирам по-често. — Извърна се към нея. — Един ден — скоро — ще те отведа там.
Мередит само се усмихна. Ако някой друг й го бе казал, щеше да го отмине като случайно подмятане, но понеже думите бяха на Александър, тя знаеше, че е обещание, което възнамерява да спази.
Тръгнаха на север по „Медисън авеню“, стигнаха до Петдесет и девета улица и поеха на запад към Сентрал парк. Навлязоха в парка и Александър погледна заплашителните сиви облаци, изпълнили небето. Предричаха гръмотевични бури, но той нямаше никакво намерение да позволи перспективата за лошо време да наруши плановете му да прекара деня с Мередит.
— Скоро трябва да спрем да обядваме — погледна той часовника си. — Къде да отидем?
— За мен няма значение — отвърна тя ведро, защото истински се забавляваше. — Според твоето настроение.
Той се обърна, усмихна се и за миг се изкуши да й каже за какво точно има настроение. Посегна и я хвана за ръка. После бързо я пусна. Не още, смъмри се той наум.
— „Плаза“ е наблизо. Да отидем ли там?
— Звучи ми чудесно.
Минаха край езерото.
— Май е най-добре да побързаме — отбеляза Мередит, хвърляйки разтревожен поглед към мрачното небе. Протегна ръка и усети първите капки дъжд. — Започва да вали.
— Не е страшно — успокои я Александър.
Дари го със скептична усмивка.
— Сигурен си, така ли? — попита тя, изпълнена със съмнение.
— Абсолютно.
В този момент капките се превърнаха в порой. Мередит прихна.
— Какво точно твърдеше?