Смехът й не прозвуча весело.
— От най-лошия вид — промълви тя. — Той не разполагаше нито с пари, нито с власт. Използваше ролята си на човек, който се труди, за да изхранва семейството си и така да контролира съпругата и децата си. — За пръв път го споделяше на глас с някого и това й навя болезнени спомени за живота, на който отдавна бе обърнала гръб. — Израснах в малко градче в средните щати. Място, където половината хора са роднини помежду си и всеки знае всичко за останалите.
Александър леко се усмихна.
— Точно както някои от селата в Гърция.
И Мередит се усмихна, но не й беше весело.
— Баща ми беше строителен работник. Случваха му се доста премеждия. — Тя си припомни колко много нощи се бе прибирал късно; нощи, когато малкото момиченце бе стояло до прозореца и бе плакало от страх да не би нещо лошо да се е случило на тати и дали той въобще ще се върне вкъщи. — Бяхме изключително близки. Бях любимката на татко. Докато не пораснах.
— Какво се промени тогава?
— Аз се промених, за голямо разочарование на баща ми — отвърна Мередит, като си играеше разсеяно със салфетката. — Когато започнах да мисля за себе си, нещата се промениха. Татко не обичаше никой да му противоречи. Последваха конфликти. Някои от тях — грандиозни. А когато навърших петнадесет, претърпя злополука, остана инвалид и се наложи да се пенсионира. Пропи се и нещата тръгнаха от зле към по-зле.
Александър мълчеше. Чакаше я да продължи.
— Когато пиеше, ставаше язвителен. Най-накрая избягах. Отидох да живея при леля — сестрата на майка ми — в Чикаго.
Дори сега споменът беше болезнен. Колко години минаха? Четиринадесет? Петнадесет?
— Връщала ли си се вкъщи? — попита Александър.
Тя кимна.
— Три години след като напуснах… За погребението на татко — промълви тя. В тона й се долавяше съжаление. — Получил масиран сърдечен удар. Мама каза, че всичко приключило съвсем бързо. След това затворих вратата за миналото си. Обещах си никога да не живея по този начин и винаги да се грижа за себе си.
— Значи — обади се Александър, поемайки дълбоко въздух, — и двамата доста сме държали на бащите си, макар взаимоотношенията ни с тях да са били трудни.
— Така излиза — промълви Мередит тихо.
Александър се пресегна през масата и обви ръцете й със своите.
Глава 15
Александър прелистваше разсеяно докладите върху бюрото си и не успяваше да се съсредоточи. Имаше доклади за евентуално присъединяване към корпорацията, договори чакаха неговия подпис, финансови отчети се нуждаеха от незабавното му внимание. До телефона му имаше списък от обаждания, на които да отговори. Беше разпоредил на секретарката да не го свързва с никого, за да навакса необезпокояван с работата си, но до момента не бе отметнал нищо. Мислеше единствено за Мередит, за промяната в отношенията им. Накъде отиваха, запита се той. През последните няколко месеца си задаваше все този въпрос. Какво бъдеще ги чака?
Стана и започна да крачи нервно напред-назад из кабинета. Никога досега не бе изпадал в подобно положение, а и никога не бе предполагал, че ще попадне. През последните месеци Мередит определено придоби голямо значение за него и никой не бе по-изненадан от това развитие на нещата от самия Александър. Отначало тя представляваше само предизвикателство: красива и същевременно интелигентна жена, която сякаш ни най-малко не се интересуваше от него. Той се залови да промени мнението й, да я накара да го желае толкова силно, колкото и той я желаеше. Планът му не успя. Тя продължаваше да не се предава, но той започваше да си мисли, че се влюбва в нея. Когато бяха заедно, се чувстваше по-щастлив от когато и да било. Тя го разбираше, взаимно се разбираха. Тя представляваше огледалното му отражение, второто му его, Жената, която мислеше, че никога няма да намери. Ако само успее да я накара да проумее…
Позвъняването по интеркома наруши мислите му. Отиде до масичката и натисна бутона.
— Категорично дадох да се разбере, че не желая никой да ме безпокои, Стейси — заяви той раздразнено.
— Да, сър, но Джералд Дезмънд звъни от Рим. Твърди, че е изключително важно.
Александър се поколеба за миг.
— Добре, свържи ме — съгласи се той накрая.
— Да, сър.
Александър вдигна слушалката.
— Какво има, Джералд?
— Интересува ли те още приобщаването на „Манети моторс“? — попита гласът от другата страна.