Докато колата си пробиваше път през задръстването, Александър обмисляше как ще признае на Мередит, че я обича. Искаше тази вечер да е специална и направо да замае главата й. Тази вечер, реши той, ще бъде паметна и за двамата.
Идеята му хрумна, когато шофьорът, за да избегне най-тежкото задръстване, сви по „Виа Национале“ — оживена търговска улица. Минавайки край малък бижутериен магазин, Александър се сети, че при посещенията си в Рим баща му често се отбиваше тук, за да купи подарък за майка му. Магазинът се славеше с колекцията си от редки, уникални бижута — точно каквото му трябваше.
— Спри! — нареди той на шофьора.
— Нещо не е наред ли, синьор?
— Не — увери го Александър и слезе още преди колата да е спряла напълно. — Изчакай. Няма да се бавя.
В магазина нямаше никакви клиенти. Огледа съкровищата в огромните витрини. Възхити се от впечатляваща изумрудена гривна. В този момент от задната стаичка се появи млад продавач.
— Buon giorno — поздрави той. — Мога ли да ви помогна?
Александър посочи гривната и попита колко струва:
— Двеста хиляди лири — отвърна младежът.
Премисли за миг. Гривната беше красива, но не точно онова, което търсеше.
— Всъщност търся пръстен — обясни той. — Нещо по-различно, специално.
Лицето на продавача грейна.
— А, да… Май разполагам с точно такова нещо. Ето тук.
Александър го последва до витрината в другия край на магазина. Спря пред колекция от най-необичайните пръстени, които бе виждал някога: с диаманти, рубини, изумруди, сапфири — все в уникални форми и модели. Всичките бяха красиви и изключително скъпи. Започна да ги оглежда. Поклати глава.
— Не. Тук няма това, което търся.
— Бих ви помогнал, синьор, стига да ми обясните какво точно желаете — предложи продавачът с приветлива усмивка.
— И аз не съм напълно сигурен — промърмори Александър бавно. — Но ще го позная, ако го видя.
Продавачът се замисли.
— Интересува ли ви декоративна карфица? — попита той. — Току-що пристигна от Индия. Нещо много красиво, много специално. Ако желаете да я видите…
— Да.
— Отзад е. Ще я донеса.
Докато чакаше продавачът да донесе бижуто, Александър се разходи из магазина и се възхити на прекрасните скъпоценни камъни. Именно тогава нещо привлече вниманието му. Приближи се да го разгледа по-отблизо. Беше най-красивата огърлица, която някога бе виждал.
Продавачът се завърна с карфицата.
— Ето я, синьор…
Александър го спря.
— Колко струва? — попита той и посочи огърлицата.
— Шестстотин и петдесет хиляди лири.
— Мога ли да я видя?
Продавачът извади колието от витрината и го постави върху парче черно кадифе.
— Уверявам ви без никакво колебание, синьор, че това е най-красивото бижу в цял Рим. То е почти на двеста години. Камъните са несравними.
— Изумителна е — съгласи се Александър и я разгледа по отблизо.
Сапфирите имаха цвета на очите на Мередит.
— Това е специална огърлица, синьор… Сигурно е за някой специален човек — предположи продавачът.
— Опаковайте я — прекъсна го Александър и извади чековата си книжка.
През прозореца на боинга Александър наблюдаваше дълбоките сини води на Атлантическия океан. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше нищо друго, освен вода. Колко измамно гладко изглежда на повърхността, помисли си той. Съвсем като очите на Мередит: така спокойни и сини на пръв поглед, прикриващи огнената й природа. Колко пъти се бе взирал в тези очи и се бе опитвал да си представи какво точно мисли тя, какво чувства?